Сред тези сиви отчаяния

Сред тези сиви отчаяния,
които кърмят мойта плът
с горчиви горестни познания
и с болни знаци на ласкание
бедния ми път
далеч към лабиринтни здания,
които стягат и душат
душата в каменни мълчания -

аз бих останал горд и твърд
към всяка смърт
- без състрадание!
и бих потърсил упование
в убийствения водовърт
на черни дяволски гадания
или
- останал без желания -
изпаднал бих за лишен път
в безплодни блудни разкаяния
затуй:
че вижда ме светът -
че пия ведрите сияния
на щедрата небесна твърд -
затуй:
че блазни ме гласът
на новолунните мечтания -

ако да нямах в своя път
на несъзнателни изгнания
едно последно обаяние:
Часът на Твойта Златна Плът.

"Писателю,

Ти се отказваш да служиш на ежедневния живот, на суетния шум на делничния ден. Ти търсиш празник. Изкуството, красотата е за тебе празник. Но този егоистичен твой празник – твой празник – какво общо има той с алтруистичния живот на човечеството? С Живота, писан с главна буква? Защото: това, което ти наричаш твое творчество, твоя поезия – то е само частен твой дневник, дневника на ежедневния, егоистичния твой живот. Дневник в стихове или дневник в разкази. И тия стихове, и тия разкази – ти ги съчиняваш само за свое собствено удоволствие. И затова те не трогват никого освен тебе и твоите приятели. И затова твоята литература, нашата, българска литература не играе никаква роля в българския живот.

Защото Животът е проблема."

Аз бих обичал мойто щастие

Аз бих обичал мойто щастие
и моите случайни радости,
аз бих обкичил в сладострастие
съня на всичките си младости,
във всеки сладък час причастие
бих взел от кратките си радости

- ако да бях в тоз свят един,
не сред усмивки без участие,
ако на бе зад всяко щастие
скрит страх,
ако не бях самин
аз кръстен с горкото причастие
на жълт неврастеничен Сплин.