Когато наближим средната възраст, в повечето случаи имаме подрастващи деца и застаряващи родители. Фокусът обикновено е към децата - пубертета, училището, нашето свикване с тяхното порастване. И така е редно - това е нашето семейство, нашето бъдеще, надежди. За съжаление, много от нас изоставят връзките със собствените си родители. Те са самостоятелни, работещи или в пенсия, но способни да се грижат за себе си. И ако няма някоя болест или специфично състояние, в което се изисква да се погрижим, често неглижираме отношенията си с тях. Малко като досадно задължение, дълг, който не искаме да ни бъде припомнян.

“Но нашите застаряващи родители имат нужда от нас, търсят нашата компания. Искат да се гордеят за начина, по който се справяме. Искат топлината, вниманието на децата си. ”

Понякога ни загризват угризения и искаме да се погрижим за тях. Да им купим нещо полезно за домакинството, да ги посъветваме за по-изгоден тарифен план, но в подобни случаи те отблъскват с необяснима гордост и сякаш се затварят в себе си. Нашето его е наранено и казваме, че се държат като деца. Да добавим все по-малкото време, нашите проблеми, нещо от миналото и ето - връзките с нашите родители се късат и ние се отчуждаваме все повече. Защо така? Защото нещо в комуникацията куца.

Защо е необходимо това да спре и да спасим отношенията си?

Защото е нужно за нас самите. Добрите и благи отношения с родителите ни са важни за нас самите, за нашия покой. Понякога с тях е трудно, понякога се инатят и не са героите от нашето детство, но кой ли е? Дали ние ще бъдем такива? Това дава една невероятна пълнота в живота ни. Чувство, че си полезен, че си постъпил добре.

Защото е нужно за тях самите. Всеки родител, колкото и да е самостоятелен, горд и да се оправя сам, има нужда от обаждане по телефона, семеен обяд, срещи с внуците си. Възрастните хора са по-жизнени и мотивирани да живеят пълноценно, когато имат здрави връзки с децата си.

Защото, ако изберем да не е по задължение, а по желание, от любов, това ще ни освободи, ще ни даде прошка. Вместо да четем книги по самоусъвършенстване, можем да си поговорим за нашето детство, за какви са били те като млади родители. Ще видим какво ни чака и нас един ден. Колкото и да се променя животът, някои неща остават едни и същи.

Защото сме силни и е във възможностите ни. Ами не е кой знае какво, наистина. Дори да няма време, има скайп и телефони, има куриери и цветя по поръчка. Винаги има начин и ние сме тези, в чиито ръце са ресурсите. Реално, нищо не ни пречи за някой малък жест на внимание.



“Как да подходим към по-възрастните си родители?”

Да пазим гордостта им. Те не са деца, това са хора, които са ни учили как да се храним, как да ходим, помагали са ни, изхранвали са ни. Заслужават уважение към възрастен човек, не снизходително отношение като към глуповато дете. Нека да изслушваме и по-скоро да се съгласяваме за дреболиите - като къде си държат хляба или как са си подредили хола, а да не губим по-важното, в което можем да помогнем.

Да се интересуваме за мнението им по въпросите, които ги касаят, и когато усетим, че не могат да реагират, да им помогнем да се ориентират. Предразположени по този начин, те биха приели нашия съвет. Повечето от тях още работят, още се движат сред хора, родителите ни имат мнение по всички въпроси. Това, че губят енергия, не означава, че ние трябва да вземаме всички решения вместо тях, без дори да питаме за мнението им.

Можем да им помогнем за нещата, в които изостават. Родителите ни са тези, които едно време са били до нас, които са ни показали света. Но той се променя толкова бързо, че те имат нужда някой да ги ориентира. Едни нови, свежи пердета, по-нов модел телефон, как да си направят скайп - това са дреболии за нас, но за тях са големи промени. Да им помогнем просто.

Да поговорим за миналото. Никой не обича да слуша назидания за едно време. Но ако само малко ги предразположим и насочваме с въпроси, не само ще научим повече за семейната история, но ще видим по-глобалната картина, част от която сме ние. Те също са имали трудности с жилище, кола, работа. Децата им не са знаели какво е безпаричие и са изисквали, както правят нашите. Това ще възкреси и собствената важност на родителите ни, тяхното самочувствие, че са преминали през всичко това.

Да ги свържем с внуците им. Ами това е най-хубавото, което можем да направим - да свържем поколенията. Нека направим така, че те да имат своето време заедно. Ако ние неглижираме отношенията си, това се предава и на децата ни. Те нямат желание да виждат и чуват бабите и дядовците си. Нека не се стига до там. Да държим на семейните срещи по празници, да ги оставяме насаме и не се месим. Да говорим с уважение пред децата си за родителите си, за свекъра и свекървата, тъщата и тъста. Дори нашите отношения да не са идеални, нямаме право да ги лишаваме един от друг.

Струва си да направим крачката. Дори да не успеем, да бъдем отблъснати, лошо разбрани. Нека се вслушваме в думите им и да бъдем до тях - по телефона, на живо, не само по празници. Всеки ден. Когато са болни, да идем с тях на лекар за подкрепа. Когато не разбират нещо, да обясним търпеливо. Да ги каним в живота си. Не по задължение или защото някой би казал нещо. Защото го искаме.