България има единствения в света национален празник, посветен на писмеността, културата и просветата. Това е така, защото, когато се е учредявал празника за национален през 1851 г., културата, грамотността, книжнината са били национална ценност. Празникът 24 май е естествен израз на тази всеобща ценност. Сега не е така.

Сега в двор на българско училище се снима поп фолк клип, учениците танцуват в него, а директорката обяснява, че 200 лв. дарение/наем за двора ще бъдат използвани, за да финансира изявите на учениците си. А училището е по изкуства...Няма да давам примери повече - всеки път, когато чуя за нещо такова, за затворено читалище или концертна зала, защото не можели да се отопляват, за поредната закрита училищна паралелка или цяло училище. За празните музеи, галерии, кино и театрални салони. Всеки път си мисля, че ето го - това е дъното. Но дъно няма.

Дъно няма, защото ние сами не спираме да го копаем. Политици копаят най-усърдно, но ние сме съучастници - родителите, обществениците, учителите, културните институциите. Децата не са виновни. Някои от тях са в чужбина и това не е лошо. Живеем в глобален свят, нека учат, където искат, лошото е, че не искат да се връщат. И това също е в реда на нещата, защото какво им предлагаме тук? Кое променяме сега, за да им внушим утре, че тук си струва, че знание и култура имат все още място у нас. Освен да мрънкаме, да се подиграваме на балните им рокли, бисерите от матурите им, да се шокираме, че се бият помежду си, бият и учителите си. Децата не са виновни, ние всички сме виновни. С безхаберието и непукизма си, с циничното си отношение, със средата, която им оставяме да растат. Децата винаги се учат от нас. Родители и учители.

Какво да очакваме от начален учител, който пръв ще посее в тях жаждата за знание, ако специалностите Начална и Предучилищна педагогика са с най-нисък бал за прием? Специалностите с педагогика са най-непрестижните...Учители, които не приемат професията си за кауза, които не се ангажират, не са респектирани от това, че формират мислене, отношение, ценности...Как се влиза със самочувствие в класната стая, когато вкъщи ние не поддържаме авторитета им, когато телефоните на децата ни са колкото заплатата им. Как се създават традиция и ценности в образованието, когато нормативните актове се менят, противоречат си, изискват все повече от учителите административни усилия, вместо да се концентрират върху децата и работата? Ние изискваме не по-малко, но не поглеждаме себе си, не ги подкрепяме, когато отгоре им се налагат поредните безумия...И задаваме си въпроси без отговор.

Но това няма да е поредна отрицаваща статия, поредното безплодно оплюване на статуквото, над което се цъка с език, но нищо не променя. Верни на духа си, ние имаме идеи, имаме предложения за 24 май. Как трябва да се празнува 24 май, за да почувстват децата, че това е специален ден?

Не задължавайте децата да участват в парада, който се организира в повечето градове. Ако искат - да, ако искат само да позяпат - добре. Но празнуването на нещо толкова чисто и крехко не бива да е насила.

Родители, присъствайте с децата си в този ден. Ние превеждаме ценностите за тях, ни задаваме кое е важно - учителите им, родителите им. Нека 24 май не е просто поредния неприсъствен ден, в който те да...ами да не са на училище.

- Отидете в музей
- Направете картон в библиотека, ако няма
- Отидете в книжарница
- Посетете културно събитие в града

Учители, от вас зависи вашият клас да бъде заедно в празника, да го преживее като свой, ваш общ. Направете еднодневна екскурзия, направете обиколка на музеите, обсъдете тур в градската библиотека. Посетете книжарница - нека си купят нещо, свързано с българската писменост, литература, култура, краезнание.

Мечтая за ден, в който библиотеките са оживени културни центрове най-вече за деца. За ден, когато да си купиш книга не е събитие, а ежедневие. Мечтая за грамотни деца, които мислят с главите си, съмняват се, проверяват, опонират, ако се наложи. За едно живо училище, което е среда, не остаряло или потискащо, за удовлетворени учители, които се гордеят с децата си, с професията си, които усещат любовта и признанието и се борят да го печелят всеки ден. За една държава, която върне книжовността и културата в приоритетите си.

Тази година изпращам четвъртокласничка със сълзи на очи, защото имахме щастието тя да има невероятен учител. Знам, че от тук нататък това ще е рядкост, ще става все по-трудно...Гледам децата на 15 септември, 24 май, абитуриентите - красиви са ми, мили са ми. Нека запазим малкото останал ентусиазъм у тях, тази чистота: "Книга да се уча, добро да сполуча". Това трябва да изпълва двора на българското училище, а не............