Мен винаги ме е вълнувала красотата. Имах щастието, което някога мислех за нещастие...да играя от дете сред гората, поляните. Катеренето по дърветата. Светулките. (Къде изчезнаха?) Природата. В нея винаги намирах себе си. И другите. И до днес.

Не е като да съм расла в дворец. Не е като да не са смачквали сърцето ми. Не е като да не се сблъсквам в работата си почти всеки ден с истински гадости. Ох. Никак даже. Никак за нищо от това. Но всичко е странни обстоятелства и избор. Дори, когато изглежда, че няма такъв.

В природата всяко цъфнало растение носи своята си красота. То е несравнимо. Венчелистчета, тичинки, съцветия, чашка, аромат, цветове, форма, помпозност, нежност, отровност, лечебни свойства, мимикрия, дори и хищност. Цветовете на растенията винаги са различно красиви. Но виж в бодлите...те адски много си приличат. Самосъхранение. И страх. Така ги е създала природата. Място и важност в нея има за всичко. Растенията еволюират сравнително бавно.

Само красотата на цветовете може да бъде различна. И вдъхновяваща за мен. Бодлите на всички са (почти) еднакви. Пълна скука. Така и с хората. А и те не са растения.