Голямата човешка самота е толкова всепоглъщаща и страшна, толкова внезапна и обезсмисляща всичко, което правим, че се разтваря като бездна пред нас. Тревогата, че никога няма да бъдем разбрани напълно, че любовта е самоизмисляща се митология, която запълваме с глътки от реалния живот, ни парализира и откъсва от света и времето.

Миговете се изпразват от съдържание, хората преминават през живота ни, а нашите дни отлитат, докато не остане празна черупка - детски спомен, забравена мелодия, сенки на залязващото слънце.

Единственото, което ни спасява от тази бездна, е стремежът към свързване. Обречено, мимолетно, като пламък от клечка кибрит. Не са важни любовниците ни, приятелите, непознатите. Дори децата имат някаква егоистична функция в живота ни - да запълват времето, да придават смисъл на изтичането, да предизвикат чувство за доволство у егото ни.

Важно е намерението, протягането към нечия чужда самота, към онази част, която другите разкрият от себе си, към трохичките смисъл, които виждаме в тях. Да се влюбим, да се смеем с някого, да се притиснем до него. Да говорим с очи, думи, присъствие. И страхът от това свързване ни лишава от малкото ни спасение от тази извънмерна самота. Затова - нека не се страхуваме, а да прегърнем този стремеж.

Стремеж за свързване без обвързване и без задължение във времето - само този миг и сега. Смях, милувка с децата ни - ръчичка, пъхната с доверие в нашата, глава, склонена в скута, ароматът на чистичко и невинно. Имаме само тези мигове с тях, децата не ни принадлежат.

Страстна прегръдка, тяло в тяло, очи, които отвръщат на нашите с блясък. Мигове интимност, последвани от чувството, че нищо не знаем един за друг. Отново си ставаме непознати...

Приятелски смях, споделеност, влюбването в душата на другия - толкова несъвършена, колкото е нашата, радостта, че можем да се лекуваме взаимно от това несъвършенство. Но се разделяме още по-несъвършени от преди. И така е редно.

Това е всичко, което имаме - стремеж да повтаряме това чувство на свързаност с друг човек, докато се убеждаваме, че самотата не толкова страшна и голяма. А в другия са спасението, и адът. И самотата е точно толкова голяма, но тя никога няма да смачка човешкото в нас, докато го има този стремеж.

"Само части от нас някога ще докоснат само части от другите" ("Only parts of us will ever touch only parts of others") - Мерилин Монро