Красиво безтегловна ме намери,
изпразнена от смисъл и от шум.
Аха да литна с длани зажаднели
за слънце и за въздух. Моят ум

бях вързала за стълб с едно въженце –
тук да остане, да не ми тежи.
Прощавах се със земното ми бреме…
И точно в този миг пристигна ти.

„Къде отиваш?” – пита ме небрежно.
Не виждаше ли моите крила?!
А после ме придърпа тихо, нежно –
да не изчезна, да не излетя.

Развърза моя ум и ми го връчи.
„Ще ти потрябва, пък и как скимти!”
Целуна ме по бледите клепачи.
„Не бързай толкоз. Остани.”

И пак напълних се със шум и смисъл,
с тревоги, радости, слова.
Не скочих в лекотата на небето
и пътя свой реших да извървя.

Но днес умът ми вече знае,
че дръзне ли отново да сгреши,
с душата ми да влезе в челен сблъсък,
ще го завържа – нека да скимти!

Прочети още: Ще ти разкажа за едно момиче