Нощта е виолетова. На точки.
Светулки бяха? Или пък звезди…
А може би очите ми нарочно
се пръснаха във хиляди сълзи…
Такава нощ… Въобще не се забравя.
Притихна и сияйната луна…
Сърцето си щом в някого оставиш,
ти правиш от въздишките следа…
И цялата блещукаща пътека
в една посока все ще криволичи.
Не вярваш ли в светулките ми? Нека.
Сега се уча да не бъда ничия…
И всичките ти пълнолунни нощи
да бъдат виолетови. На точки.
Сърцето ми във теб блещука още…
Не си го искам. Никога. Нарочно.
Притихна и сияйната луна…
Пътеката ми още криволичи.
Небе, звезди, светулки… И жена,
която е дошла да те обича.

Тук ще намерите още прекрасни стихове на Мира Дойчинова