Понякога в живота ни настъпва момент на раздяла. И каквото и да си мислим в началото на стъпката, едно е ясно - няма да ни е лесно да го преживеем. Или поне така си мислим, когато сме сами. Когато, обаче имаме дете, нещата са още по-сложни, защото тогава трябва да се опитаме да обясним и на малкото човече промените, които настъпват в живота му. В зависимост от възрастта, има различни начини, по които децата реагират и те не могат да бъдат избегнати. Реакция винаги има, но от нас зависи да я смекчим, стараейки се да обясним ситуацията като неизбежна, но не и като безнадеждна. Как да се случи това? Най-вече с много търпение, огромна сила и повече разум, без излишни емоции от наша страна.

Раздялата между родителите е травма за по-голямата част от децата, особено за тези, които вече са в осъзната възраст. Да я превръщаме в трагедия, обаче, е най-грешното, което можем да направим.

“Запомнете, че за да успеете да обясните правилно и спокойно ситуацията на децата си, най-напред трябва вие да сте я приели. Не се обвинявайте, че не се справяте с детето, защото първо или заедно с него - и вие трябва да се справите.”

Когато съобщавате решението си, задължително присъствайте и двамата, но го обсъдете предварително, за да не се превърне разговора в поредния скандал. Започнете с това, че вече не сте щастливи заедно и че всеки ще поеме по своя път от тук насетне, но това не означава, че по някакъв начин единият или другият от вас ще изостави детето. Да, то ще живее при мама например, но по никакъв начин не бива да бъде спирано да вижда татко, когато пожелае и времето позволява.

Важно е да му поясните, че то не е отговорно за настъпилата ситуация и тя няма нищо общо с него. Забравете фрази като "откакто ти се роди" и изобщо не го включвайте в предисторията. Отговаряйте честно на всички въпроси, които ще ви бъдат зададени (ако детето е по-голямо) и не се плашете от съответните реакции - повишаване на тон, агресия, отрицание, плач, защото те са абсолютно нормални при настъпващата сериозна промяна в живота на малкия човек. Имайте предвид също така, че приспособяването на детето може да отнеме повечко време. Емоционален и поведенчески стрес може да се наблюдава с месеци и дори година след раздялата. Ако заделяте достатъчно време, спокойни сте, говорите много с детето, изслушвате го и го подкрепяте във всеки един миг, ще бъдете изненадани колко лесно могат да се случат нещата. Разбира се, в зависимост от възрастта, раздялата си има някои особености. Ето ги и тях:

До 2 годишна възраст - увеличаването на нервността и плача са сигналите, за които трябва да следите в тази възраст. И макар голяма част от психолозите да твърдят, че малките деца са особено чувствителни и точно в този период изживяват доста трудно честата липса на единия родител (по-често бащата), на мнение съм, че това не е точно така и че зависи от връзката на детето със съответния родител. Моята дъщеря не прекарваше много време с баща си и когато се разделихме (беше на година и 4 месеца), дори не разбра какво се случва. Поведението и по никакъв начин не се промени. Привързаността и към мен беше твърде силна, за да усети осезаемо отсъствието на татко си.

От 2 до 4 години Децата от тази възрастова група могат да реагират по доста по-осезаем начин на една раздяла, като започнат да се напишкват често, да не спят спокойно, да си смучат пръстите и да си гризат ноктите. Могат също така да проявят агресия към един от двама ви. Внимание и пак внимание- това е общо-взето всичко, което може да им дадете. Повече време в игра и разходки с вас е най-правилното „лекарство”.

От 6 до 8 години. Нервност и главоболие, проблеми в училище- с общуването и уроците- всичко това са сигнали, които не бива да пренебрегвате. Децата в тази възраст живо се интересуват от въпроса „кой от двамата е виновен за раздялата” и дали са истински обичани и от двама ви. В никакъв случай не омаловажавайте желанията им да бъдат повече време с вас или с бившия ви партньор, да говорят, да разпитват. Отговаряйте откровено на въпросите им, без да хвърляте вината върху другия партньор. Това не означава, че не можете да кажете какво не сте харесвали в поведението му и да посочите различията ви. Едно седем годишно дете е в състояние да разбере всичко и моята дъщеря е доказателство за това.

От 9 до 12 години. Проблеми в училище, усамотеност, депресия и гняв, взимане на страна на един от родителите и отказ за срещи с другия- все неприятности, които могат да връхлетят и вас. И все пак- не го приемайте лично, детето е на прага на пубертета и тези промени са напълно нормални. Останете спокойни, грижовни и всеотдайни и ще видите, че ще ви се „отплатят” по същия начин. Не се карайте на децата, че са променени и различни. Не бъдете нападателни. Приемете този период като нещо, през което няма как да не преминат и оставете нещата такива, каквито са. Дори детето да вижда правилно кой е крив и кой е прав, обяснете му, че това е минало и че вече няма никакво значение. Единственото значимо в случая е фактът, че е обичано.

От 12 до 18 години. Депресия, раздразнителност, често излизане навън, употреба на алкохол и цигари, лош успех в училище- ако са налице, вземете мерки. Говорете много с детето, обяснявайте, помагайте. В този период някои децата започват да се тревожат за родителите си, мислейки до колко са щастливи в действителност, дали те им пречат с нещо. Други стават твърде независими и се отдалечават. Каквото и да се случва, знайте, че с обич и разбиране, ще отгледате добри, умни и отговорни деца, независимо от семейното ви положение. Разводът не е застигнал само вас и от него не се умира. Напротив- голяма част от жените стават още по-добри и отговорни майки, знаейки, че това дете или тези деца разчитат основно на тях. Не малка част от децата пък напълно осъзнават ситуацията и стават далеч по-разбиращи и помагащи у дома и във всяко едно отношение на майките си. А защо не и на бащите си.

Другите раздели в живота на децата

От развода не се умира и той се обяснява в пъти по-лесно от смъртта. За съжаление, един ден и нея ще се наложи да обясните на своето малко или вече пораснало дете. Тук универсални съвети не съществуват, защото дори ние възрастните не знаем как да я „разкажем” и превъзмогнем. Безвъзвратната загуба на близък е момент, с който никой от нас не иска да се сблъсква, особено, когато има дете. И все пак, истината и тук трябва да присъства. Дали ще я кажете такава, каквато е или ще кажете, че баба или дядо вече са звездички на небето, зависи от възрастта на малчугана ви. Дали ще бъде приета и забравена твърде бързо или изживяна тежко пак зависи от годините и чувствителността на детето. До към 7-8 годишна възраст децата сякаш все още не осъзнават значението на думата смърт и някак си я приемат по-лесно. След това им трябва повече помощ от страна на родителите.

Една от най-тежките загуби за малкия човек е тази на домашен любимец. Знаем, че децата се привързват към животинките наистина силно, както към любимите си играчки. Когато, обаче се случи най-лошото, сме длъжни да обясним, че всяко животинче има определен брой години на тази земя и че в даден момент и те свършват. Ще се сблъскаме с неразбиране, рев и неописуема тъга- това е твърде вероятно, но едно е сигурно- децата са чисти и невинни създания, готови да дарят любов на всеки и всичко. Дори да са били до болка привързани към стария кокер шпаньол, това изобщо не означава, че не могат да се привържат към новия дакел, с който вие сте решили да ги изненадате. Колкото по-мъничко е детето, толкова по-бързо ще забрави за липсващия домашен любимец. След 3-4 годишна възраст обаче, по-добре е да заместите починалото животинче с ново. Колкото и да страда, детето ще бъде щастливо да има нов любимец, за който да се грижи и именно новите грижи и радост, ще го отдалечат от мислите за отишлия си стар пухчо. Ние възрастните често до такава степен се привързваме към домашните си любимци, че веднъж изгубим ли ги, после не искаме да ги заменяме с нови. Или поне по-голямата част от хората, които познавам. Човек не може да бъде заместен с друг. Животинче обаче може да замените, особено в съзнанието на дете.

Раздялата е трудна. И за нас. И за тях. Но това е животът и ние не можем да го променим. Единственото, което можем да променим, е своето отношение към сбогуването. За да успеем да успокоим истински и децата си. Защото няма нищо по-лошо от това да им позволим да ни гледат как страдаме. Заради тях трябва да продължим. Въпреки всичко. Спокойни. Уверени. В мир със себе си и околните. Смирени. Всъщност, само раздялата е тази, която може истински да ни смири. И точно тя е в състояние да ни направи по-силни. Защото, кога иначе да си силен, освен тогава, когато знаеш, че има едно или повече малки човечета, които разчитат основно на теб? Само ти си тази, която може да ги утеши и гушне и да им върне вярата в доброто. Затова си длъжна да успееш. Иначе нямаше да се наричаш Майка.