Днес навсякъде се раздават съвети за майките, бебетата, отглеждането им и дори за ранното им интелектуално възпитание. Всичко започва, разбира се, от бременността и избора на вид раждане, но когато бебето вече е факт, напреварата започва. Слабото място на всяка майка е нейната неувереност, независимо колко деца е отгледала. Ние никога не сме сигурни дали това, което правим, е добро. Защото от нас се очаква да правим най-доброто, нали?

“Да, но според кого? ”

Според тези, които никога не са гледали деца? Според тези, които са гледали деца преди 20 години? Според тези, на които не са имали две деца? Ние сме толкова много, обединени от едно, но разединени от толкова различни обстоятелства. Та кой може да каже, кое е най-доброто за едно бебе. Никой, освен самото бебе и неговата майка.

Бебетата са различни. Майките на две и повече деца веднага ще кажат колко различни едно от друго са те, каквато и разлика да имат. Едни бебета спят от първата си нощ в свое креватче, други искат до мама. А ако тя иска да спи спокойно или да въвежда определен режим, сама ще стигне до решение. Едни бебета са сангвинични и търсят внимание, постоянно общуват, други могат да се занимават с часове с лъжичката си за хранене. Не можем да приравняваме темперамента под общ знаменател, както не го бихме искали и за себе си.

Методите на възпитание и отглеждане са различни. В общи линии да отгледаш едно бебе не се различава кой знае колко - хранене, къпане, тоалет, игра, общуване и докосване, разходка. Но времената се менят и това мени техния режим. Ако преди хората не обръщаха внимание на видовете пластмаса, сега се знае, че тя може да е опасна. Ако преди се е смятало, че бебето не бива да излиза преди 40-тия ден, сега се знае, че това са измишльотини.

Майките са различни. Никой не може да ти даде еднозначно съвет как да гледаме бебето си. Как сме възпитани ние самите, какво е обичайно за нашето семейство, таткото какво мисли, ние какви цели си поставяме като майки, какви финансови възможности имаме. Нито можем да се сравняваме, нито да се приравняваме. Защо тогава обожаваме да даваме непоискани съвети и ако сме честни, приятно ли е да получаваме.

Какво значи да слушаме бебето? Бебетата са напълно компетентни да изразяват емоции, желания и да общуват с нас. Те го правят с езика на тялото си, с плача, с очите си. Ние просто трябва да ги наблюдаваме и да им се доверим. Това не означава, че не трябва да даваме посока на тяхното развитие, но трябва да сме наясно, че с насилие нищо не се постига. Ако сме направили пюре 150 гр. по-добри майки ли сме, когато то изяде всичко или не ставаме за майки, ако то откаже? Не, може да не е гладно, да не харесва броколи или да е разстроено.

Какво значи да слушаме себе си? Майката на 18 години с първо бебе е същата като тази на 35 години с трето бебе. Тя иска да е добра майка и бебето да е щастливо. Тя винаги започва нещо напълно ново за нея. Но ако слушаме инстинкта си, знаем какво да правим. Ако познаваме бебето си, разпознаваме и сигналите, които ни подава. Ако бебето има нужда от гушкане, ще го гушкаме, ако има нужда. Ако не иска да яде точно в 4 часа точно 150 грама, няма да яде, ще предложим нещо друго. Ние постоянно се учим, да, грешим, да, но инстинктът се развива, когато си гъвкав и отворен към бебето си.

Когато имаме нужда от съвет. Можем да попитаме, някого, на когото имаме доверие. Обикновено това са жени с опит, жени, които не осъждат и гледат трезво. Може да не са майки, може да не са близки, важното е ние да се успокоим и да намерим отговора, който така или иначе е винаги в нас, но е нужен чужда глас да го извадим. Когато имаме нужда от съвет, то не е някой да ни каже какво да правим и всичко да е наред, а да разберем, че не сме сами, че не е страшно и че всичко може да се нареди.

Когато ни поискат съвет. Нека се опитаме да говорим само за себе си и за своя опит. Ако една майка попита как е отучила от еднократните пелени, можем да разкажем при нашето бебе как е било, можем да кажем за някоя интересна статия, но никога не можем да кажем на майката какво да прави. Тя сама ще извлече информацията, настройката, която й е нужна. И понякога дори тя няма нужда от съвет, а просто да сподели трудностите си. В тези случаи просто трябва да изслушаме и да я успокоим.

А когато в нас напира съвет? Нека обмислим тона си, емоционалната посока - как би се чувствала жената срещу нас - и какво всъщност правим, когато назидаваме и съветваме. Повишаваме ли самооценката си, утвърцдаваме ли собствената си значимост като майка и това ли е единствената ни значимост. А къде е приятелката, сродната душа, сестрата? Майчинството не е състезание, то е лично, уникално и понякога евентуално може да бъде споделено.

Нищо не отблъсква така, както непоисканите съвети. Нищо не ме натъжава повече от майки, които вместо да си помагат, яростно се осъждат и назидават. Водят войни за такива дреболии, които след време ще им се видят смехотворни и незначителни. Да, по време на майчинството, целият ни ден се съсредоточава в дреболии, които придобиват кардинално значение, но това е само повод да разберем колко всъщност сме близки, дори и различни. Колко много можем да си помогнем, вместо да се осъждаме.

Можем и трябва да обменяме информация, да споделяме. Не само за да изразим и така намалим тревогите и вините си, но и за да видим, че не сме сами в тях. А това може само да ни сближи. Трябва също да се учим и да преосмисляме навиците и подхода си. Те децата и без това ще ни предизвикват да го правим през целия ни живот. Но спокойната майка е дом на спокойни деца, увереността се предава и в края на тези първи дни не помним първото зъбче или кога детето е прояло цяло яйце, а кога сме се усещали добри майки.