"Баща ми, като мнозина от нашия род, не бе от умните, но първата значителна глупост извърши едва на шестнадесет години и два месеца. За негова чест, която отпосле трябваше да бъде и моя, веднага трябва да поясня, че баба и дядо имат вина за тази работа. Една сутрин баба влезе при него в обора, когато той бе изринал на добитъка и се мъчеше да отлепи някаква муха изпод опашката на кобилата, пришляпа боса купчината тор, взе една сламка от коша и почна да си чопли зъбите. Тя зъзнеше в памучния си елек без ръкави, гледаше баща ми с мазни очи и се оригваше на лучена чорба. Баща ми или не я забелязваше, или не искаше да й обърне внимание. Тогава тя каза:
— Петре, тази зима ще те оженим!
Баща ми окачи конското чесало на гвоздея и излезе на двора. Бе така засрамен от думите на майка си, че се прибра вкъщи много късно след полунощ. Баба и дядо не туриха в сметките си неговия глупав свян от бъдещата женитба и решиха да се сдобият с още две работни ръце. Оставаше да решат на чия врата в селото да похлопат.
Баба, като всяка жена, имаше твърде високо мнение за себе си и за своето семейство, но дядо си бе истински реалист. Без да се залъгва с празни илюзии, той каза, че снаха трябва да се търси в някое от съседните села. Баба прояви учудващо честолюбие. „Как тъй, ще изпуснем питомното, за да гоним дивото? Момите от селото ще се наредят на опашка пред нашия вратник!“ Цял месец обикаля селото, посети стотици семейства, но визитите й останаха без успех. Накрай, изпосталяла от ходене, тя докладва на дядо, че нито една мома не й се харесва за снаха, без да й мине през ум, че хората нямат особено добро мнение за нашата почтена фамилия. В края на краищата работата опря пак до Гочо Патладжана."

Така започва повестта на Ивайло Петров (19 януари 1923 г. - 16 април 2005 г.) "Преди да се родя и след смъртта ми" (1968г.). Чак през 1982 г. той ще издаде "Хайка за вълци" - произведението, с което той може би е най-известен. "Преди да се родя и след смъртта ми" обаче дава ясни заявки за цялото творчество на Петров. Демитологизиращ възрожденската традиция за поетизиране на българското село, осмиващ и иронизиращ бита и съзнанието на консервативния, да не кажем, закостенял българин. Но Ивайло Петров и за миг не губи мярката, след която иронията преминава в сарказъм. Дори и в най-острите си сравнения и метафори, той никога не е жлъчен и злостен, а пази някаква носталгична любов. Любов, към която Йовков и Елин Пелин, Чудомир ни водят, но сякаш ни оставят с благословията си в неговите ръце.

Цитатът е взет от Издателство „Захарий Стоянов“ към Университетско издателство „Св. Климент Охридски“. Всяко издание на творчеството на Ивайло Петров си струва парите, времето и четенето. А кой е Патладжана, самата история по сватосването, битието и житието на Разказвача и неговата кончина са колкото интересни и чудновати, каквато онази епоха е била, така и близки и сходни на всеки от нас сега.