Някога опита. Провали се. Няма значение. Опитай отново. Провали се отново. Провали се по-добре.

Не ме докосвай! Не ме питай! Не ми говори! Остани с мен.

На Земята си. Няма лек за това.

При липсата на друга алтернатива, слънцето изгря върху нищо новото.

Всички се раждаме луди. Някои остават такива.

Всяка дума е като ненужен отпечатък върху тишината и небитието.

Поетите са сетивността, а философите разумът на човечеството.

Да намери форма, която да съпътства бъркотията, това е задачата на твореца сега.

Не сме светци, но спазихме уговорката си. Колко хора могат да се похвалят със същото?

Първо танцувай. После мисли. Това е естественият ред.

Моите грешки са моят живот.

Аз съм така. Или забравям веднага, или никога.

Вероятно най-хубавите ми години вече са си отишли. Когато имаше шанс за щастие. Но не бих ги поискал обратно. Не и с огъня, който е в мен сега. Не, не бих ги поискал обратно.

Обикновено не виждах много. Нито чувах много. Не обръщах внимание. Честно казано, не бях там. Честно казано, не вярвам някога да съм бил някъде.

Тишина, да, но каква тишина? Защото по принцип е много хубаво да пазиш тишина, но човек трябва да обърне внимание на това какъв вид тишина пази.

Объркването не е мое откритие. Не можем да чуем петминутен разговор, без да узнаем за объркването. То е навсякъде около нас и нашият едничък шанс сега е да го пуснем да влезе. Единственият шанс за промяна е, ако отворим очите си и съзрем хаоса. Това не е хаос, чийто смисъл можеш да откриеш.

Прекарахме живота си по наше усмотрение, опитвайки се да съберем на едно място в един и същи миг лъч светлина и свободна пейка.