Нахално слънце, стар глупак,
защо обичаш
при влюбените сутрин да надничаш?
И те ли се въртят под твоя знак?
Досаднико, върви се карай
на закъснелите чираци,
на царя свитата на лов изкарай,
сбери в полето мравките селяци,
че любовта не знае ни сезони,
ни дни, ни часове и теб не гони.

Защо реши, че криеш сила
в свойте лъчи?
Аз ги гася, затваряйки очи,
но как да снема взор от свойта мила?
Ако съзря и не намрази я
от завист, тичай и кажи,
видя ли ти богатството на Азия
дали е там, или до мен лежи.
Царете, дето срещаш по земята,
лежат в един събрани тук, в кревата.

Тя вси царства е, царят аз –
и друго няма.
Царете са слуги, сравнени с нас,
и златото е смет, честта – измама.
Ти, слънце, си само, унило,
а в нас светът е тъй събран,
че ако ти си земното светило,
щом светиш тук, изплащаш свойта дан.
Леглото център е на твоя ход,
а стаята – сферичния ти свод.

(Превод от английски Кристин Димитрова)

Алба е поетична песен, разказвана най-често от трубадури. Описва копнежа на любовниците, прекарали нощта заедно, които трябва да се разделят пред страха да бъдат разобличени от своите законни съпрузи. Често срещана фигура в този тип поезия е "гуайта" (пазител) - приятелка, чиято функция е да предупреждава любовниците за часа на настъпване на раздялата. Любовниците често обвиняват пазителя в небрежност или в преждевременна намеса. Слънцето също често присъства, като всевиждащ и всеопрощващ символ.

Картината "Ромео и Жулиета" е на Франк Бернард Дикси и е рисувана през 1884 г.. Сцената на балкона между Ромео и Жулиета се смята за продължение на поетичната традиция на албата.