Нашият XX век се оказа по-жесток от предишния и не само с първата му половина е изчерпано всичко страшно в него. Същите стари пещерни чувства — алчност, завист, необузданост, взаимно недоброжелателство, в течение на времето получили прилични наименования от типа на класова, расова, профсъюзна борба, разкъсват света. Пещерната омраза към компромисите се е превърнала в теоретичен принцип и се смята за добродетел на ортодоксалността. Тя изисква милиони жертви в безкрайните граждански войни, насажда в душите ни измамната представа, че не съществуват устойчиви общочовешки понятия за доброто и справедливостта, защото се променят, а следователно трябва да се постъпва така, както е изгодно на твоята партия.

Всяка професионална група винаги, когато намира удобен момент да отнеме кокала, без значение дали й е излишен, или е чужда собственост, веднага го грабва, независимо, че с постъпката си може да съсипе обществото. Амплитудата на колебанията на западното общество, както изглежда отстрани, се приближава към онзи предел, отвъд който системата става метастабилна и разпадаща се. Все повече стеснявайки рамките на вековната законност, насилието нагло и победоносно шества по целия свят, без да го е грижа, че неговата безплодност е проявявана и доказвана вече много пъти в историята.

“Тържествува не просто грубата сила, но и нейното шестващо по пътя оправдание; целият свят е подчинен на наглата увереност, че силата може всичко, а правотата — нищо. ”

Бесовете, на Достоевски, които ни се струваха кошмарна провинциална фантазия, пред очите ни заливат целия свят, превземат и страни, където дори не са могли да си ги представят: отвлечените самолети, взетите заложници, взривовете и пожарите през последните години ни сигнализират за решимостта си да разтърсят и унищожат цивилизацията! И това е напълно осъществимо.



Грози ни гибел още и затова, че не позволяват на физически стеснения свят да се слее и духовно, пречат на молекулите на знанието и съчувствието свободно да прескачат от едната му половина в другата. Най-голямата опасност се крие в пресичането на информационния поток, свързващ различните части на планетата. Съвременната наука знае, че това води до ентропия, до всеобща разруха; прави призрачни международните подписи и договори: вътре в оглушалата зона не представлява особена трудност да се тълкува така, както там е угодно, всеки договор, а още по-просто е да се забрави, сякаш никога не е съществувал (това е разбрал прекрасно Оруел); в тази оглушала зона живеят сякаш не жители на Земята, а марсиански експедиционен корпус; там нищо не знаят за останалите части на планетата и са готови да ги потъпчат със святата увереност, че „освобождават“.

Обикновената крачка, която трябва да направи обикновеният човек, съхранил мъжеството си, е да не участва в лъжата, да не поддържа нейните действия: нека това става в света и дори да се утвърждава, но не с моя помощ! Докато писателите и художниците могат много повече: да победят лъжата! Поне в борбата с лъжата изкуството винаги е побеждавало и винаги побеждава! — и това е неопровержимо за всички! Пред много неща в света лъжата може да устои, но не и пред изкуството. И щом само мъглата на лъжата бъде разкъсана, ще блесне отвратителната голота на насилието и то ще грохне.

Ето защо мисля, приятели, че ние сме способни да помогнем на света в неговия горещ час. Да влезем в схватката, без да се оправдаваме с липсата на оръжие, да изоставим безгрижния си живот!

В руския език много популярни са пословиците за правдата. Те отразяват изстрадания народен опит и понякога действат с поразителна сила:

“Една правдива дума ще повдигне целия свят.”

Това е част от величествената реч, която Солженицин произнася пред Нобеловия комитет през 1970 г., когато му присъждат Наградата за литература. Пълната реч е издадена на руски като "Нобелевская лекция по литературе" през 1972 г., а у нас излиза в изданието "Александър Солженицин. Раково отделение" в превод от руски на Георги Миланов, 1993 г., издателство ИК „Венисон“