Не ми подхожда никак грубостта.
За мене са измислени поемите,
в които аз, най-тихата жена,
на пръсти съм преминала през времето…
За мене са рисувани картините
потънали във пищен розов цвят,
показвали на всички през годините
какъв е смисълът на тоз объркан свят,
къде започва нощем красотата,
а денем се превръща в кротка сила,
способна само с порив на душата си
да мести планини… И покорила
просторите надлъж със поглед само,
да ражда нови, както тя умее.
Да бъде птица, кацнала на рамото,
на всеки, който иска да живее…
И аз така. Най-тихата жена –
прекрачила и болки, и обиди,
превръщам се в искрица светлина.
А който пожелае, ще я види.

Тук ще намерите още прекрасни стихове на Мира Дойчинова