Трябва ли да бъдем строги? Да, ако забраняването на опасното се нарича строгост, но винаги със съчувствие и уважение към детето, което е бъдещ възрастен човек. Следователно трябва да поемаме отговорността да забраняваме неща, които са психически или физически опасни. Ако ние родителите не бъдем строги, вследствие на нашата слабост детето е принудено да регресира, да се самоцензурира или да опитва да го прави. Няма по-затъпяващо действие, в което то губи цялата си енергия, вместо просто да чуе от майка си или баща си: „Не, забранявам ти да правиш това. Може и на мен да ми се иска същото, но си го забранявам. И на теб го забранявам. Въпреки че моят съпруг (или майка ти/баща ти) не е тук, ти няма да заемеш неговото място, защото аз те обичам като син/дъщеря.“ Тогава детето може и да се разгневи, но поне ще запази цялата си енергия, вместо да изпитва някакво двусмислено удоволствие или да се самовъзпира и раздвоява. Всяка свобода, която е единствено позволяваща, всъщност е потискаща.

Напълно естествено е да показваме обичта си към детето с ласка, от каквато и самото то се нуждае. Разбира се, че в своето общуване с него ще използваме езика на тялото. При хората обаче този език трябва да бъде съпровождан от думи. Не милваме дете така, както милваме куче. Майката не е маймуна, която почесва своето малко. Тя трябва да му пее песни, да му говори, да му разкаже кое е то и каква е връзката му с нея.


Франсоаз Долто с децата си

Подражанието е противоположно на очовечаването. Имитацията е маймуноподобна и във възпитанието никога не трябва да се използва изразът „давам или следвам лош пример“. За жалост е станал широко разпространен доводът: „Виж брат ти колко е послушен“ или „Виж сина/дъщерята на еди-кои си“. Сякаш родителите биха предпочели да са родили чуждите деца! „Моето дете е добро момче, но се поведе по акъла на лош приятел.“ Това не е извинение.

За да накараме детето да разбере, че действителността не е такава, каквато си я въобразява, трябва да го въведем в езика. Но не като мърморим, наставляваме, забраняваме и наказваме, а като разясняваме, упътваме, даваме личен пример. Като се държим с децата си почтително, като с равни на нас субекти. Защото те са такива, те не са просто обект на обсъждане и възпитание.

Образование, което се състои в това да караш учениците да предъвкват знанието на учителя, което той е получил от други възрастни, е перверзия. „Ако ми кажеш това, което вече знам, ще ти пиша добра оценка." Това е върхът на педагогическото безумие.

“Емоционална, интелектуална или духовна, взаимозависимостта между хората съществува и е присъща на човека, но ако се изразява в изнудване и заплахи, тя руши доверието на детето към неговите родители, както и собственото му доверие в себе си. Да възпитаваш означава да учиш на самостоятелност.”

Никога не трябва да заклеймяваме момченце, което се захваща да подрежда или да глади, с коментара, че това е женска работа. Същото се отнася и за момиченце, което иска да кове пирони. Всякакви подобни действия представляват за детето, което ги имитира, израз на неговото съревнование с родителите. Това съперничество му позволява да се изгради и да добие познание за своите възможности.


Франсоаз Долто разговаря с дете

Капанът в отношението между родители и деца е невъзможността да се признаят истинските потребности на детето, една от които е свободата. Дали си е изяло всичко, дали се е изакало — семейството се занимава с тези неща, но по-важното е да се даде сигурност и самостоятелност на детето възможно най-рано. То има нужда да се чувства „обичано, докато става“ все по-уверено в пространството, от ден на ден все по-свободно, да бъде оставено да изследва чрез своя личен опит и взаимоотношения с връстниците си. Много отрано днес вече няма кой да предпазва детето в обществото, затова то трябва да се научава чрез собствен опит да разбира своите потребности и да се предпазва от опасностите, като ги опознава. Трябва да съумее да бъде „майка на себе си“ от две-тригодишна възраст, а от шестгодишно вече да стане и „баща на себе си“, което значи — да може да участва, у дома и в обществото, във всичко, което се отнася за него. Доверието между родители и деца трябва да бъде взаимно и пълно. Всяко дете има доверие на своите родители, но обратното е рядкост.

“Родителите трябва да знаят, че каквото и да правят, давайки най-доброто от себе си, те винаги ще правят грешки в очите на децата си.”

Когато поотрасне, трябва да позволим на детето свободно да раздвижва своето тяло — да се търкаля, да лази, да се извива, да се изправя с опора и т.н. Много скоро ще се удари, но само отношението на майката може да придаде положителен или отрицателен смисъл на неговия безуспешен опит. Никога не трябва да казваме: „Това е лошо.“ Вместо това можем да кажем: „Малко непохватно, но не е забранено, просто е по-рисковано“, и да помогнем на детето само да се справи по-добре с това, което не е успяло да направи от първия път. Преди всичко трябва да разберем, че както за яденето, така и за движението то се направлява само. Най-добре да му позволим да извърши своите опити, което впрочем ще го направи изключително предпазливо. Ако вместо това не го оставяме постепенно да се подложи на незначителни неуспехи, през които съвсем естествено трябва да премине, то ще остане неподготвено и неспособно на адекватна реакция спрямо внезапните изпитания.

Цитатите са от книгите на Франсоаз Долто: "Основни етапи на детството", превод: Николина Жекова.

Франсоаз Долто (6 ноември 1908 г. - 25 август 1988 г.) е френска психиатърка, специализирала изключително в областта на детската психиатрия и психология, основоположник на детската психоанализа. Концептуално е последовател на Фройд, но въвежда свои оригинални теории и наблюдения, което я прави несравнима с нито един учен в областта. Нейната работа е ключова за ранната диагностика и терапия на детските неврози и други отклонения в нормалното развитие на психиката. Тя акцентира на позитивно възпитание, съобразяващо детската личност и индивидуалност, но налагащо здравословни ограничения и условия. Отношения, основани на доверие, честност, общуване, самостоятелност и еманципираност на детето и майката.