Ти не ме обикна, ни пожали,
някакъв грозник ли в мен узна?
Та очи извръщаш примижали,
с две ръце на мойте рамена.

Гледам нито грубо, нито нежно
твойто младо, чувствено лице.
Колко си прегръщала небрежно?
Колко ласки помниш? И ръце?

Знам, че като сенки несъгрени
всички прекосиха твоя ден.
Сядала на толкова колени,
ето че сега седиш у мен.

Нека твоят поглед е премрежен
и за някой друг си мислиш ти,
но и аз не мога да съм нежен,
че умът ми другаде лети.

Стъпка лекомислено гореща,
не съдбовен знак необясним —
свърза ни една случайна среща
и с усмивка ще се разделим.

И поемай пътя си, обаче
в свойте безразсъдства и беди
неласканите недей закача,
неизпепелените щади.

И когато за любов голяма
с друг си шепнеш в уличния мрак,
тръгнал на разходка, може двама
ненадейно да се срещнем пак.

Ти към друг ще се притискаш вече
и с поклон нехайно отривист
тихо ще ми кажеш: „Добър вечер!“
ще отвърна: „Добър вечер, miss.“

И едва ли скръб ще ме погуби,
няма да изпитам жал дори —
любилият повече не люби
и угасналият не гори.

Превод от руски: Иван Николов