“Или харесвам хората прекалено или не ги харесвам изобщо.”

Силвия Плат е американски поет, романист и автор на къси разкази. Своята популярност печели най-вече с нейната поезия и емблематичния си автобиографичен роман „Под стъкления похлупак“ (1961), който пише под псевдонима Виктория Лукас. Романът ясно изразява чувството за отчуждение и самоунищожение, тясно обвързани с личните ѝ преживявания и впоследствие с положението на жените в Америка от средата на 20-ти век.

“Знам много добре какво харесвам и какво не харесвам, но не ме питай коя съм.”

Американската авторка е родена на 12 октомври 1932 г. в Бостън, Масачузетс (САЩ). Баща ѝ, пруски имигрант, е експерт по пчелите и учител по немски в Бостънския университет, умира от недиагностициран диабет, когато Силвия е едва на 8 години. Въпреки трудностите, с които се сблъска още в ранна възраст, тя е изключително трудолюбива ученичка, публикувайки първото си стихотворение на осемгодишна възраст. Участва и печели много литературни състезания още в гимназията, дори продава първото си стихотворение на „The Christian Science Monitor“, а първата си история на списание „Seventeen“. През 1951 г. след като печели стипендия постъпва в „Смит Колидж“. Там тя постига значителен художествен, академичен и социален успех, но също така се бори с тежка депресия, прави опит за самоубийство и претърпява период на психиатрична хоспитализация.

Въпреки тежките моменти, които преживява, Силвия Плат завършва с отличие през юни 1955 г. и получава стипендия „Фулбрайт“ за обучение в „Нюхем Колидж“, един от трите колежа само за жени в Университета в Кеймбридж (Англия) между 1955-57 г. Там тя среща поета Тед Хюз, с когото сключват брак на 16 юни 1956 г. (двамата имат две деца, но за съжаление се разделят няколко години по-късно през 1962 г. след афера на Хюз с друга жена).


Силвия Плат и Тед Хюз

“Целуни ме и ще разбереш колко съм важна.”

През 1957 г. Плат е назначена на учителски пост в „Смит Колидж", където преподава английски език. Тя разказва на своя приятел Ал Алварес, че срещата с Робърт Лоуъл и четенето на неговите „Проучвания за живота“ ѝ позволяват да направи „пробив“ в писането за „много сериозно, много лично емоционално преживяване, което според мен е частично табу“, споделя Плат. Примерът на поетесата Ан Секстън пък ѝ позволява да се приспособи към женската гледна точка.

“Най-големият враг на креативността е съмнението в себе си.”

По време на последните три години от живота ѝ, Плат изоставя ограниченията и конвенциите, които обвързват голяма част от нейната ранна работа. Тя пише с голяма скорост, създавайки стихове на рязко самооткриване и изповед. Тревогата, объркването и съмнението, които я преследват са превърнати в стихове с голяма сила и патос, носещи проблясъци на остроумност. Нейната поема „Татко”, заедно с още няколко творби, изследват конфликтните отношения с баща ѝ Ото Плат.

“Поех дълбоко въздух и се заслушах в екливата хвалба на сърцето ми. Аз съществувам, аз съществувам, аз съществувам.”

През 1961 г. Силвия Плат започва да пише „Под стъкления похлупак“, единственият ѝ публикуван роман. Както споделя критикът Сара Чърчил, романът, създаден през предишното десетилетие „е кисела сатира за лудостта на Америка от 1950 г., която изследва невъзможността да се изпълнят противоречивите идеали на жената от епохата“. Публикуван под псевдонима Виктория Лукас през януари 1963 г., романът отчасти се основава на собствения живот на Плат и на опита ѝ с психични заболявания. Шокиращ, реалистичен и интензивно-емоционален разказ за една жена, която попада в хватката на лудостта. Дълбокото проникване в най-тъмните и най-мъчителните кътчета на човешката психика е изключително постижение за американската литература. Въпреки че книгата е била пренебрегвана по това време, впоследствие тя се превръща в един от най-важните романи на 20-ти век.

Романът е екранизиран през 1979 г. от режисьора Лари Пиърс, а в главните роли са Мерилин Хасет и Джули Харис. През 2003 г. излиза и биографичният филм „Силвия“ на режисьора Кристин Джефс, който разказва история, основана на реалния живот между Силвия Плат и Тед Хюз. Филмът започва със срещата им в Кеймбридж през 1956 г. и завършва със самоубийството на Силвия Плат през 1963 година (в главните роли са Гуинет Полтроу и Даниел Крейг). Въпреки критиките от страна на Елизабет Зигмунд, приятелка на Плат и Хюз, че Силвия е изобразена като „постоянен депресивен и притежателен човек", тя признава, че „филмът притежава атмосферата към края на живота ѝ, която е сърцераздирателна в своята точност."


Силвия Плат с майка си и децата си

“За човек под стъклен похлупак, сляп и задушен като мъртвородено, целият свят е кошмарен сън ( из. „Под стъкления похлупак“)”

„Ариел“ (1965) представлява забележителна колекция от по-късните стихове на Плат, включващи „Татко“ и още една от нейните добре познати творби „Лейди Лазар“. Сборникът предизвиква растеж и много по-широка последователност от отдадени и ентусиазирани читатели, отколкото авторката има приживе. „Ариел“ получава рецензия в „Ню Йорк Таймс“, която хвали нейната „безмилостна честност“, „изтънченост на използването на рима“ и „горчива сила“. Тя осигурява репутацията на Плат като един от най-оригиналните и талантливи поети на 20-ти век. Появата на малки колекции от непубликувани стихотворения, включително „Пресичане на водата" (1971) и „Зимни дървета“ (1971), са приветствани както от критиците, така и от обществеността. Събраните стихове на Силвия Плат, публикувани посмъртно през 1981 г., са наградени с награда „Пулицър“ – най-престижната американска награда за журналистика, литература и музика

“Може би, когато осъзнаем, че искаме всичко, е защото сме опасно близо до това да не искаме нищо.”

На 11 февруари 1963 г. след забележителен изблик на производителност, тя отнема живота си. Интересен факт е, че през 2001 г., изследователят на човешката креативност Джеймс Кауфман за първи път пише за „Ефекта на Силвия Плат“ (значението му се крие в слабо проучената взаимовръзка между творческото писане и психичните разстройства). Името ѝ се превръща в едно от най-значимите в световната литература, а творчеството ѝ продължава да вълнува читателите и до днес.

“Умирането е изкуство, като всяко друго. Аз го върша изключително добре. Чувството е адски реално.”

„Под стъкления похлупак“ – преводач: Людмила Колечкова