“Под думата равноправие днес се подразбира едно: извоюване граждански и политически права за жената – или с други думи: припознаването личността на жената, личност на пълноправен гражданин.”
— Анна Карима

Анна Карима е може би най-стихийният дух сред интелектуалците на Следосвобожденска България. Тя е писателка, поетеса, преводачка, драматург, редакторка и журналистка. Неизброими са нейните дела и каузи, най-значителна от които е борбата за равноправие на жените. Определено можем да кажем, че нейните идеи изпреварват времето си в едно общество, развиващо се към прогрес, но що се отнася до семейството - затворено в патриархалния ред.

Анна (известна и като Ана) Карима е родена през 1871 г. в семейството на Тодор Велков - участник в Сръбско-турската и в Руско-турската войни - в Бердянск, днешна Украйна, като Анна Тодорова Велкова.

Завършва гимназия в София (нейна учителка е Екатерина Каравелова) и след кратко учителстване в Шумен, едва 17- годишна става съпруга на Янко Сакъзов. Под влиянието на своите учителки и доразвивайки свои идеи - тя отрано започва да пише. Първият й отпечатан разказ е „Обикновена история“ в списание „Ден“ през 1891 г.

Огромната си енергия и силен дух Карима посвещава на каузата за равноправие на жените в обществото. Участва в основаването на женското образователно дружество „Съзнание“ (1897), от което тръгва първата петиция за допускане на жените в Софийския университет (което се случва през 1901 г.). Участва в основаването на Българския женски съюз и е редактор на неговия печатен орган - вестник „Женски глас“

През 1908 г. Карима основава нов съюз с просветно-феминистична насоченост, „Равноправие“ и става редактор на едноименния вестник. Тази й кауза е оцветена вече и от по-мащабните събития в Западна Европа - движението на суфражистките. Карима се увлича по актуалните тогава леви течения. Междувременно бракът й със Сакъзов се разпада и тя отглежда трите им деца.


Анна Карима с децата си

През 1916 г. открива в София първото девическо търговско училище. По време на Балканските войни и на Първа световна войни се занимава с благотворителност. През 1918 г. дъщеря й Надежда умира и това я увлича още повече в благотворителни каузи. Тя е един от основателите на пансион за сираци и на дружество “Инвалид” - дома за деца с различни недъзи, в който тече учебен процес. В духа на социалистическите идеи тя способства за отварянето на забавачка за деца в подкрепа на работещите майки.

След атентата в църквата "Св. Неделя" Карима емигрира, първо във Франция, после в СССР. Към края на живота си се завръща в България и живее и твори в хотел "Славянска беседа". Занимава се с преводаческа, журналистическа дейност.

Умира на 6 март 1949 г.

Анна Карима има съвсем модерни за времето си разбирания, които й спечелват в патриархална България неприятели. Тя участва в няколко скандала и е скарана с много от колегите си. Драматургът Стефан Костов използва Карима за прототип за комедията “Мъжемразката” през 1914 г.. Най-известна е кавгата й с Евгения Марс, която завежда дело против Карима за клевета и уронване на честта заради това, че често Карима я осмива.

Иван Вазов е един от малцината, които са се изказвали положително за нея: “за да се съди за културата на един народ, трябва преди всичко да се види нивото на развитие, до което е дошла жената в тая страна. Изхождайки от тая мисъл, аз не мога да не вярвам в бъдещето на този край, щом имаме жени като г-жа Анна Карима. Тя носи в себе си всички елементи на жизнеспособност, трудолюбие и неизчерпаема енергия”

Анна Карима е авторка на романите – „Голгота“ (1933), „Ирина“ (1935), повестите „За свободата“ (1908 г.), пиесите – „Подхлъзна се“ (1901), „Загубен живот“ (1907), „Над зида“ (1912), "За свобода“ (1931), но тя не спира да пише и действа през целия си живот.