На близо 40 години съм и имам два вида приятелки. Едните са моите стари приятелки, които изчакаха кариера, ипотека и стабилно семейство с изживени максимално първи години на връзката. За сравнение, родих децата си млада, с малка разлика помежду им и зад гърба ми е приятелски развод с баща им. Другият тип приятелки са майките, с които съм се запознала покрай децата - детски градини, училища, извънкласни занимания. И докато едните не ме разбират, защото са на тема учене към гърне, никнене на зъби, частни забавачки и пищни рождени дни с бюджет на малка сватба, с другите са толкова заети колкото мен и почти не се виждаме.

“И така, обградена от прекрасни жени, без сериозна връзка на хоризонта, родителството на две момчета тийнейджъри се оказа необичайно самотно занимание. ”

Но ако изляза от моя случай и от разговори с другите майки в редките ни засичания по родителски срещи (на цигара на крак след срещата), футболни мачове (там поне имаме достатъчно време да говорим) и трудно уговорени излизания навън в кварталните кафета, защото за нещо по-изискано няма време, се оказва, че не съм сама. И стигнахме до изводи, които, вярвам, че биха помогнали и на други майки.

Защо се чувстваме самотни?

Нещата, които споделяме за децата си, стават все по-малко. Да, едно е да кажеш на всички майки в парка с гордост, че си захранила детето с картоф и си е изяло цялата купичка, друго е да споделиш, че детето ти има двойка на класното, че почти не говори с теб и че не знаеш дали е правило секс вече. Нито знаеш как да питаш, нито кое вече е редно и кое - не, за дете на тази или онази възраст.

Майките, които са загрижени, отдадени на децата си, поставят себе си често не на втори, а на -найсети план. Децата заемат огромна част от деня, мислите, личността ни. Когато те все повече нямат нужда от нас, ние се чувстваме празни и безполезни. Загърбили сме хобита, приятелства...Внезапно се оказваме с време, но няма с кого да го споделим и нямаме вътрешен подтик да се върнем към себе си.

Единствените, с които искаш да споделяш - време, тревоги, размисли за растящите деца в тези времена, са също толкова изтощени и изхабени, колкото теб. Някои от тях всъщност не са истински приятели по силата на химията, с която то възниква, а по силата на сближаващи обстоятелства. Реално те разбират за какво говориш, когато има проблем в училище, с треньора по футбол, но не разбират теб, не те познават истински и от достатъчно време.

Приятелки със семейства споделят, че не намират подкрепа в мъжете си, колкото и добри партньори и бащи да са. Мъжете нямат тази сила да се отдават, да се жертват (не са и длъжни да са като нас и не всички жени се отдават и жертват). Бащите са тези, които поддържат дистанция, които са отсъждащи, критични и късат по-лесно връзки с подрастващите си деца - нещо, което на нас ние трудно да приемем. Да пуснем децата си да растат.

Може да е криза на средната възраст, може да е нещо субективно и със сигурност има майки, които се радват на щастливо родителство на тийнейджъри. Мислили сме за това, чели сме разни статии, говорила съм с майки на големи деца. Млади хора с отделен живот.

Вярвам, че е възможно, ако:

В никакъв случай не поставяме децата постоянно на първо място. Да, в различна възраст те имат в различна степен нужда от нас и това е част от това да си майка - да си там, когато растат във всяко отношение. От съвсем ранна възраст трябва да поставяме граници помежду си, за да ги учим на самостоятелност, това едно, но и да запазим чувството за собствена значимост. За да избегнем обезличаването. За да запазим хобитата, да имаме усамотението, които ни съхранява.

Трябва да поддържаме приятелствата си осъзнато, да се грижим за онези хора, които застават до нас във всеки момент, дори когато не ни разбират особено. Трябва да намираме време да се виждаме с тези, с които споделяме общи неща покрай децата, защото това са хората, които с малко разбират много. Просто за да излизат от нас всички тревоги и мисли. Не е нужно с тях да споделяме всичко или наистина лични неща, но за децата трябва да има с кого да говорим.

Мъжете ни са неотделима част от порастването на децата. И ако искаме присъствени бащи в тийн годините на децата, които може да са изпитание и за брака, не само за родителството, бащите трябва да присъстват от ден първи и да са наясно с всичко, което става с децата. Те не трябва да са чужди и в захранването, и в детската градина, и в първи клас. Защото да се включиш в живота на детето си, когато то е на 14-16 години и искаш да е пълноценно, с целия си авторитет, може и да е късно. За това вина ние майките нямаме освен тази да държим мъжете си далеч от децата, когато те са съвсем малки.

Нашите собствени родители може да се окажат невероятна помощ точно в този момент. Защото те са тези, които истински ни разбират. Освен че са минали с нас по този път, те може да споделят и своите собствени грешки и малки победи. Да, в такъв момент сме в състояние напълно да разберем мотивите на родителите си, когато като тийнове ни се е струвало, че са били гадни и неразбиращи, скучни и ограничаващи, те, вече разбираме, са поставяли граници, давали са ни уроци. Просто трябва да се обърнем към тях и да разговаряме.

Колкото до самите деца, вярвам с целия си опит, сърце и мисъл, че истински добрите отношения с порастващите деца се коренят в това да сме честни с тях. Нищо не укрепва повече доверието и нищо няма да ни се отблагодари повече в бъдеще от това да се чувстваме свободни да разговаряме (но не като приятели), да ги приемаме (но да не ги лишаваме от напътствия) и да споделяме (но не всичко). Този, който приеме себе си за последна инстанция, той ще има самотно родителство в тийн на годините на децата си, това е повече от сигурно, защото това е, което отблъсква не само децата му.