Живеем в такова време, че графиците на децата ни са доста запълнени, а често - дори по-пълни от нашите собствени. Търчим с коли и автобуси между футболната тренировка, урока по пиано или танци, в събота е школата по английски. Към тези час-два седмично вървят такси, разходи, тържества, организиране на времето...И така от началото до края на учебната година, в която борбата е не по-малко напрегната. Защо го правим?

“Очевидната причина е, защото децата искат и това отговаря на интересите им - обичат футбола, да рисуват, танцуват. Другата причина е, че това ги обогатява и помага за едно успешно бъдеще - чуждите езици, например. Но има и друго... ”

Една майка, моя приятелка, ми напомни наскоро една по-скрита причина, която преоткривам несъзнателно вече 10 години с двете си момчета. Причина, която ми напомня защо си причиняваме всичко това.

Моята приятелка има син, който не ходи на нищо, защото нямаше изявени интереси, а и тя не беше достатъчно настойчива да пробват различни неща, преди да се насочат към някоя извънкласна дейност. Разбира се, ходи на английски, но групата е малка, децата са от различни училища и по нейни думи, не се създава общност - децата и родителите не се срещат формално или не и комуникацията е чрез Фейсбук. Момчето стана на 13 години и се появиха проблеми в училище с другите момчета. Когато той е със свой приятел всичко е наред, но когато приятелите се съберат двама или повече, започват да го изключват и да го потискат, че е смотан, че не е добър геймър, че се притеснява, като го изпитват, че се потиска, ако изкара по-лоша оценка, вместо да не му пука. Такива неща, тийнейджърски. Детето няма друга среда и други приятели, освен тези, и това много му влияе.

Приятелките ми са в течение с нашата малка лудница с двете момчета и техните извънкласни занимания - футбол, турнири, мачове, летни лагери на големия. Курс по керамика и роботика за малкия със съответните изложби, открити уроци, малки наши си мероприятия. Който родител има дете-спортист, знае какво е - как се сплотяват родителите в агитки, как возят децата на групички по разни стадиони и бази, атмосферата на спортна грубиянщина, несръчна и мила по момчешки. Сплотени сме, понякога повече от децата, за които екипното усещане тепърва се развива. Малкият е друга натура, но и там - имам много добри приятелства с родителите, атмосферата между децата е творческа, приятелска.

Та тази моя приятелка каза в разговора, в който ми се оплака: "Няма други деца, сред които да се чувства важен, с качества и умения, че да се почувства уверен, когато започнат да го потискат."

И докато децата са малки и нещата с извънкласните занимания са повече на шега и игра, повече дори за наша суета, когато растат, излизат ето такива неща:

Извънкласните дейности дават нова социална среда на децата. Да, не е казано, че тя ще е идеална, че там няма да има проблеми, конфликти, но там има много приятелства. На тези занятия се срещат деца от различни училища, което дава наистина по-широк контакт и отваря още повече света на детето. Че той не се изчерпва само с неговото училище и квартал. Това е много важно в годините, в които детето създава усещането за своята значимост. С мярка, разбира се, но детето може да добие усещане, че е талантливо, способно, с чувство за хумор, сръчно и т.н.. Тази увереност се отплаща неимоверно в моменти на потиснатост и униние.

В зависимост от заниманията, детето развива нови, различни от училищните, компетентности. Знаем, че в училище всичко е строго установено и липсват отклонения от рутинното прекарване на часа, организация на обучението и т.н. В школите има, ако щете, различно разположение на чиновете и масите, често - по-напредничави методи, обзавеждане, технологии. Общуването е по-свободно и необременено. Това определено разчупва едно дете.

Среща с авторитети. В живота на децата авторитетите сме ние, някой по-близък роднина, техните учители. Истинско щастие е да имат учители, които ги вдъхновяват, запалват за смислени неща, за развитие. Които им помагат да растат и като хора. Вероятно има много такива учители, но реалността и Системата са такива, че те рядко получават шанс да го показват. Преподаватели в школите, треньори, творци, спортисти, доказали се професионалисти и педагози могат да бъдат още един положителен авторитет за едно дете. С колкото повече авторитети свикне, толкова по-лесно и спокойно едно дете общува с възрастните.

Децата, които посещават извънкласни занимания, но в по-широк смисъл - които често ходят на културни мероприятия, спортни състезания, се учат също на правила, обноски и етикет. Те са по-адаптивни, ориентират се по-добре и знаят към кого, за какво и как да се обърнат за помощ. В един друг смисъл, такива деца приемат света за едно положително място, в което възрастните са на тяхна страна, в което могат да развиват талантите си и да изразяват себе си.

“Няма какво да се залъгваме с красиви приказки - всичко това струва пари.”

Струва нерви, време, отдаденост. Познавам такива родители, майки, които не работят, а са се посветили изцяло на децата си, бащи, които работят пък повече, за да се плащат всички такси и съпътстващи разходи. Дали това си е струвало, дали жертвата е твърде голяма, не смея да съдя. Но знам, че има и безплатни първи уроци, гратис събития за деца, работилнички, доброволци също развиват дейности в помощ на деца, чиито семейства не разполагат със средства.

За мен най-важният аспект на извънкласните занимания на момчетата е социалният. Другото са неизбежни жертви и добре дошли ползи. Колкото до моята приятелка, тя записа детето си на спортна гимнастика и макар треньорът да я е понахокал, че детето има данни, а е трябвало по-рано да го доведе в залата, казал след 3-4 тренировки, че "може и да излезе нещо от него". Тя се постресна от тези думи, но аз й разясних, че на езика на спортните треньори всичко е наред.