Отскочих до Италия за първи път в живота си и се върнах пълна с кислород. Древна и изумително красива земя. Дори ще се опитам да си пестя епитетите. Не защото ми свидят, ами ей така, за автентичност и свежина на усещанията.

Всички пътища водят натам. Ама наистина. Пълноводна река от вплетени пръсти, дъх на старинА, белези от величие, усмивки, които заразяват и те увличат в същото това топло, течащо, вълшебство, наречено Рим. Италия е мястото, което се свързва с история, любов и папата. Като кажеш Италия, няма начин да не се сетиш за Колизеума, наклонената кула в Пиза, реещите се гондоли на Венеция, Ромео и Жулиета и морето от целуващи се хора. И всички те – говорещи на един език – езика на любовта. Защото „любовта е най-чистият световен език, без никакви обяснения, защото Вселената не се нуждае от обяснения, за да продължи пътя си в безкрайното пространство”.

Ходещото море от хора тук е многолико. Италианци, испанци, немци, французи, много азиатци (които наричаме за по-нагледно японци). Те имат особен начин на придвижване като туристи. Обикнoвено ми приличат на нещо като хлопнати по главата чучулиги, тръгнали на първа любовна среща, омотани в камери, фотоапарати, мобилни телефони, с дежурни усмивки, разтегнати до зад-ушието и очевидно не разбиращи нищо от обиколния свят. Но са готини и аз ги харесвам.

Римската Одисея започва на 25 октомври. Полетът е в 6 и половина сутринта. Ще пътувам за 1-ви път в живота си със самолет. Срам не срам, казах го. Гледам приблизително като теле в магазин за бижута. Но гледам и да не се издавам много. От благоприличие. Предната вечер почти успях да си сместя половината гардероб в раницата на Тони . Не взех много дрипки, защото не чекирах допълнителен багаж. Самолетът излетя безаварийно. Приготвих си пликчето за повръщане. Влюбената двойка, седяща до мен ми задаваха постоянно въпроса: Какво ще правите с това пликче?, аз отговарях: "Чакам да повърна." Ама не би. Полетът бе приказка, като кръгче с виенско колело, а емоцията, която ме хвана за гушата на фона на кървавия софийски изгрeв от птичи полет, вещаеше рев от щастие. Едва сега всичко започваше.

Когато кацнахме на Фиумичино, първото ми впечатление беше, че се казвам Алиса и не съм в огледалния, но при всички положения - в света на чудесата. Времето е повече от подканящо и след като си захвърляме дисагите, хващаме пътя. Първа цел – Колизеумът. Всичко в радиус от около километър се върти около него. Часът е малко след 9, неделя и освен туристите, в града са наизлезли и жителите на Рим. Пият си първото кафе, извеждат си кучетата, децата, пазаруват си – въобще, абсолютно нормален ритъм. Това, че през терасата си виждат сутрин колоната на Траян, не ги различава от нас. Една след друга – кокетни будки с вълшебства гарнират улиците на вечния град, в който древността си партнира с живия живот толкова изящно и ненатрапчиво. Всякакви плодове, зеленчуци, печени кестени, сувенирчета и море от ключодържатели. В началото мозъкът ми, слисан от емоцията, възторга и величеството на този град, нямаше свободна фибра, за да се досети - защо най-продаваното нещо тук са ключодържатели, но, стъпвайки на родна земя много бързо разбрах. Разбрах го всъщност, когато приятели ме задърпаха с блеснали погледи и въпроса - "Какво ми донесе от Рим?" Хлъц! Амииии, тооо...таковата...аз взех един два мини - сувенира, ама откъде да се сетя да изкупя всичкото ключодържателно желязо на планетата, та да стигнат...