Ти мислиш, майко, че аз всеки ден проклинам
съдбата, що ме е дарила с участ зла.
Повярвай ми, животът, който е преминал,
без болка днес да го припомням бих могла.

Че злото, що в света от хората получих,
приех го, както вземам скъпоценен дар.
Отровното му жило ме така научи
да се разкривам беден роб и господар.

За мен зрънцето пясък е безценен камък
и завистта излъчва блясък разпилян.
Омразата във нас е миг любовен само,
а капката добро в сърцето - океан.

И тая капка, вечна радост оцеляла,
трепти над пътя ми - загубена звезда.
И тъй е денонощно в мъката ми гряла,
че ще ме гали до последната бразда.

Повярвай, майко, не проклинам, благославям
преминалите дни на черните беди.
За тоз живот безспир, залутан през мъглата,
благословена, майко моя, ти бъди!

Магда Петканова (1900-1970)
Из "Изгубен камък" (1933)