Ето това изречение присъства често в ежедневието ми. Разбирам, че не сме мравки да вървим в колона, но дали нямаше да е лошо да сме?
Нямам отговор за това, дали от незнание, дали защото не ни пука за околните, но не винаги спазваме общоприети правила, за това как да се движим по улиците. Може би някои ще кажат – абе ти ли ще ми кажеш какво да правя. Не, не съм аз. Само ще споделя, „епизоди” от живота ми - ситуации, които предполагам са се случвали и на вас.

Да се движим в обособените за това места – алеи, тротоари. Ако минем през тревната площ, колко път мислим, че спестяваме? Да не говорим за вероятността да настъпиш нещо, оставено от кучетата.

Да се движим отдясно. Вървя, срещу мен: човек движещ се в (негово) ляво. Започва един танц, аз наляво, той надясно, аз надясно, той наляво. Почти виенски валс. По правило човек би следвало да се движи отдясно. Aко настигнем човек и искаме да го изпреварим, би следвало да го правим от лявата му страна.

Да отстъпваме на по-голяма група да минат. Снегът е затрупал града. Придвижването по тротоара се извършва в широка една педя пътечка отъпкана от по-ранобудните.
Съсредоточено зад мен се движат още 5-6 човека. Срещу нас една дама – застава на пътечката и точка. Всички се изреждаме да влезнем в преспата сняг за да мине тя. Културно е, щом сте сам, да дадете път на по-голямата група хора.

Максимално се движим по трима в една линия. И това само ако тротоара е много широк. Пет човека движещи се хоризонтално са си направо барикада на улицата. Когато пък се движим по двойки е добре да сме сравнително плътно до другия човек, за да става ясно за отсрещните хора, че не е нужно да се промушват между двама ни.

Да не спираме по средата на нищото. Това ми е любимата част. Изведнъж жената пред мен решава да застане по средата на пътя - да си поговори с някой срещнат познат, или приятел по телефона, да си бърка в чантата да търси бог знае какво, да хапне сандвича взет от съседната будка или просто да стои и да гледа неориентирано. Без да се обиждат, същото действие извършват и майките с колички и велосипедистите. А когато кажа „Извинете може ли да мина” ме гледат сякаш съм отправила смъртна обида.

Да не спираме внезапно. Вървя по тесен тротоар, с паркирали коли на него (?). Всички се движим в индианска нишка, пазейки се да не би някой да изскочи от магазина (бивши гаражи) и да ни отнесе с вратата. Изведнъж човека пред мен забива спирачки и впива поглед във витрините. Едва успявам да не се кача на врата му. Нормално е да се движим по начин подсказващ действията ни на другите хора.

Да не използваме чадъра „за оръжие”. Завали ли – край. Всеки се шмугва под чадъра, размахва, накланя, събира, отваря, върти – и всичко това без да види, че може да извади окото на човека кротко чакащ зеления светофар. Все пак, около нас често има други индивиди, редно е да се съобразяваме с това, че не сме единствени във Вселената.

Знам, че да правиш някои от тези неща в днешните времена е изключително трудно, но не и невъзможно. Винаги може да започнем от някъде. А ако някой ви каже „Извинете, може ли да мина?” – то сигурно съм аз.