Търся я с поглед, за да я приближа към мене.
Сърцето ми я търси, а нея я няма.
В такава нощ дървесата побеляват еднакво.
Ние, тогавашните, сега не сме същи.
Вече не я обичам, но когато я исках,
гласът ми търсеше вятър, за да докосне ухото ѝ.
Друго ще бъде. Друго. Както преди целувки.
Гласът ѝ, светлото тяло. Очите бездънни.
Вярно, уж вече не я обичам, но може би я обичам.
Любовта е толкова кратка, забравата – толкова дълга.
Защото в такива нощи
в ръцете си я поемах.
Душата ми не се примирява, че я загубих.
Макар това да е последната болка от нея,
и последните стихове , които ѝ посвещавам.

***

Изцяло жена, узряла ябълка, топла луна,
от водорасли свежест, дъх от светло блато…
Каква мъгла прозрачна между твоите опори?
Каква антична нощ под сетивата мъжки?
Ах, любовта е път между звезди и водопади,
между застинал въздух и брашнени бури,
сражение между светкавици среднощни
и две тела в една-едничка лудост.
Обхождам с устни твоя малък космос,
крайбрежията и селенията твои,
в наслада се превръща детеродният огън,
пробягва пътищата на кръвта, докато
отново стане карамфил среднощен
и в сянката разцъфне мълниеносно.

***

Знай, че не те обичам и те обичам,
животът е двуличен и едното
крило на тишината става говор,
а огънят – на хладината двойник.
Обичам те, за да те заобичам,
безкрая да възвърна, за да мога
да те обичам винаги, защото
все още истинно не те обичам.
Обичам те и не, като че мога
да пазя ключовете на съдбата,
окаяна посока да избирам.
И любовта ми двойствена е. Ето,
обичам те – ако не те обичам,
и те обичам – ако те обичам.


Превод: Никола Инджов
Из книгата "Поезия. Пабло Неруда", ИК "Колибри"
Източник: atrakcia.bg