Родителският ми опит досега ме изпълва с дълбоко чувство за ирония. Първо, разбира се, към самата мен. Тя ми е за моментите, когато се взимам сериозно, когато треперливото иначе родителско его нещо се е възгордяло, че се справям добре, че децата ги опазвам живи и здрави, казват "благодаря" и си измиват ръцете.

“Но чувството за ирония е по-всеобхватно от моята персона. Тя е начинът да премина през изпитанието, наречено "да си родител днес".”

С годините се нагледах на амбициозни родители, които напъват децата да се развиват преждевременно, да четат на 3 г. и да смятат с двуцифрени числа на 4, да пишат допълнително в летните ваканции и да са изчели ама всичко задължително от списъка за лятото. Някои от тези деца вече загубиха усмивката си, нямат много приятели и са забравили какво е игра, някои - по-лошо - станаха същите многознайковци като родителите си.

С годините се нагледах на родители, които имаха строги и неопровержими критерии за здравословното хранене, за правилната козметика, за хигиенните навици. Не даваха опакована храна, сладолед и шоколад, джънкове, пръчици и пица на парче. Някои от тези деца купуват от лафките всевъзможни боклуци, разминаваме с по центъра, а те държат фунийки с насипен от витрина сладолед. Някои станаха назидателни като родителите си.

С годините се нагледах на всевъзможни родителски стратегии - от "остави го да играе в калта, да ходи босо, да няма режим" и прочие хипи методи до контрол по минута с развиващи занимания по най-новите педагогически теории. Някои бебета бяха кърмени, носени в слингове, захранвани педагогически обезателно и на всяка цена и пак боледуваха колкото тези на адаптираните млека и захранени на 40-тия ден със сокче. И двете крайности се обединяваха от едно - твърдоглавието, че техният начин е най-правилният.

С годините се нагледах на най-разнообразни семейни конфигурации. На родители, копнеещи за помощ, едно кино да идат да гледат и да няма на кого да оставят детето, на такива, чиито деца ги отгледаха баби и дядовци. На такива, които водеха децата си по нощни заведения, и такива, които ги оставяха по нощите сами, защото са нощни смени и наистина няма кой да го гледа това дете, бе! Много деца бяха отгледани с детегледачки заради кариерите на родителите си и всъщност деца и родители не се познаваха много добре.

С годините разбрах, че ми е далеч по-приятно да общувам с децата, които многознайковци, леко тъжни, разхайтени, непризнаващи авторитети и дисциплина, каквито и да са, но пак бяха по-добрата компания от техните родители. Пак е дете, пак е невинно и сладко. Но пък е тъжно да видиш как в едно дете прозират характерът и разбиранията на досадните му родители, не знам дали ви се е случвало...

“Защото всяко дете иска да бъде обичано и приемано и за да се случи, се превръща в това, което родителите му очакват. Децата никога не са виновни...”

Иронията е огромна - едно си представяш, мислиш за детето, за себе си като родител, а то - ами точно обратното става. Направо те саботират малките дяволи! Не се изключвам от тази група родители, в никакъв случай - и си имам моите грешки, малки и големи вини. Просто твърдоглавието ми започна да се топи с времето и да се отварям към другите. Тази огромна ирония не ме кара да изпитвам превъзходство, не гъделичка егото ми - видиш ли, прозряла и с това - презряла, себеподобните. Не, напротив!

“Тази ирония ме убеждава в нещо и искам повече хора да схванат това - да си родител е твърде хлъзгаво занимание. Твърде малко са миговете на увереност, твърде много - осъждането.”

Всичките тези родители, които описвам, получават своите уроци как не трябва да се взимат сериозно, как не трябва да са толкова категорични "На мен това няма да ми се случи" и "Моето дете не е такова". Твърде малко проявяват емпатия към другите родители. Емпатия, породена от нагласата - "Ами това може и на мен да ми се случи", "Чакай да видя чуждия опит, как тази майка е решила този проблем". От кърменето до проявите на насилие в училище. От как детето да избере ябълка вместо дюнер, до това как се вписва в ролеви игри и как се разбира с децата от курса по английски.

А ти осъзнаваш, че колкото и ясни да са ти били нещата за родителството, колкото си по-категоричен и осъждащ, толкова повече това се оказва невъзможно, те се променят, излизат от твоята власт, всичко, което искаш ти, е да се наспиш, да се погрижиш с поостаряващото тяло и да имаш малко време за себе си. Затова вече не ти пука, че детето днес е яло вафла, затова му даваш 30 минути с таблета, затова не готвиш само домашна храна от био продукти, а поръчваш пица и да не те занимават с нищо. Не е от мързел, ваше по-младо и по-амбициозно "Аз", не се чувствайте виновни и безхаберни, от човещина е, от това, че имаме слабости. От това, че да си родител днес стана най-изхабяващото нещо на света.

“Така че моето послание е да се щадим повече, да имаме реалистични изисквания към себе си и децата и да не бъдем толкова категорични и осъждащи. Ще пораснат, ще си отидат от вкъщи, ще бъдат ощетени и благословени с родители като нас, както е всеки човек. И животът ще си продължи и без нашите стратегии за съвършенство.”