Имах една съседка, която разполагаше с огромен апартамент, живееше сама в него. Когато съм ходела у тях за нещо дребно, тя ме е пускала в хола или в кухнята - да ми отсипе чаша захар или да ѝ оправя нещо по телевизора. Изумявала съм се с колко вещи беше отрупан домът ѝ. Задължителните сервизи зад витринка, каренца, чашки с лукчета, да не изброявам - какво ли изобщо не. Преди 2 години се спомина и надойдоха децата ѝ да се оправят с имуществото. Срещам внучката ѝ тогава и тя се оплаква "баба има толкова много неща - нито искам да ги изхвърлям, мило ми е, имам спомени, нито да ги пазим. Нашите казват, че нямат време да се разправят с чаши и чинии и вероятно ще изхвърлят всичко." Не помня как се оправиха след това, но напоследък, откакто приех по-минималистичен начин на живот, започвам да си давам сметка:

“Колко вещи трупаме през живота си и на кого разчитаме да ги оставим, какво очакваме да се случи с тях? Защо с течение на времето трябва да се отърваваме от излишните вещи? Какво ще стане с всички тези вещи, когато си отидем?”

Аз открих например, че напоследък съм започнала да се освобождавам. Тежат ми някои хора, някои навици, някои неща из вкъщи като рутина. Отдалечавам се с радост от определен тип хора, с някои е взаимно, защото и конфронтациите ме товарят, просто всеки по пътя си. Опитвам се да променям някои навици, за да освобождавам време и място за други, за повече тишина и нищоправене.

Вещите хабят времето ни. Може би е твърде крайна мисъл и не е непременно са във връзка, но представете си колко време прекарваме в общуване с вещи, например сгъване на дрехи, оправяне на стаи и т.н., вместо да се занимаваме със себе си, да използваме този миг и да го посветим на близките, на себе си, да четем, гледаме сериал или филм, да излезем. И на 30, и на 40 все оправям някакви безкрайни неща по местата им, все подреждам някакви дрехи. Ако ръцете ми са по-празни, домът, гардеробът, кухненският плот - все си мисля, че ще правя нещо по-добро или ще си почивам повече. А с остаряването това време става все по-ценно.

Колкото повече неща имаме, толкова повече чистим. Сещате ли се за онези красиви интериори от списанията - празни подове с красиви килими, стаи с една етажерка и картина, спалня с тоалетка и скрин. Завиждала съм на въображаемата им собственичка, която очевидно няма какво толкова да чисти. Това е напълно възможно не само по списанията. Веднъж като се отървем от всичките тези вещи, разбираме колко малко място биха могли да заемат и как се побират в един скрин, шкаф, ракла. Това свежда чистенето до една прахосмукачка, моп и бърсане на малко прах. Това е. Като се обади кръстът и се схване гърбът, не дай Боже, се разболеем и залежим, вярвайте ми, пести се не само време.

Колкото по-малко неща имаме, толкова са по-важни за нас. През ситото на времето разбираме, че някои спомени просто не си струва да се пазят. Някакви неосъществени идеи за творчество, шев и кройка. Някакви отломки от абитуриентски балове, годишнини, сватби и кръщенета. Просто това е толкова отдавна и на никого не му пука, на нас също. Разбира се, всеки си оставя по нещо красиво, нещо, което му носи усмивка и е минало през изпитанието на модата. Но затова те стават още по-важни, защото сме се освободили от второстепенните.

Да спрем трупането на вещи в зародиш. Замислете се, когато искате да купите нещо, ще го искате ли след 5 или 10 години, децата ви ще го искат ли? Достатъчна е една ваза, един сервиз, две покривки за смяна. Кое наистина си струва, кое ще ползваме. Трябва и навреме да изхвърляме, даряваме, подаряваме излишното. Без отлагане и без навиране по ъглите. Когато става по-леко да се отърваваме от вещи, разбираме колко ненужни са те, как се вкопчваме в материално, докато мигът, животът изтича междувременно. С възрастта това става все по-ясно.

Представям си понякога, че нещо се случва с мен, и започвам да се питам - дали съм платила сметките, казала ли съм на момчетата пин-кода на картите, кой ще се разпорежда с моя фейсбук профил, дали съм оставила спомен за себе си в някое запазено писмо, картичка, подарък за рожден ден. Сещате се, всички онези материални свидетелства, че ни в имало, че сме присъствали. Смея да кажа, че материалните свидетелства за мен са малко и се надявам децата ми да могат да ги приберат в една кутия на рафта. Не желая да ме свързват с покривки и чинии, с 25 тениски и 86 чифта обувки. Не искам на някого да му тежат моите вещи, да се превръщат в бреме. Времената се менят, никой няма нужда от подобни вехтошарски съкровища. Вещите разказват история, да, но понякога по-малкото думи казват повече.