Бяла, бяла лехица
с черна, черна пшеница,
жънеме я с очите,
мелиме я с главите
и с погача богата
храниме си душата.
Що е то?
(Книгата)
Расъл Тодор през пости —
тънък, дълъг, без кости,
във къщи му краката,
във небето — главата;
тих ветрец ли повее,
безшумно го люлее,
огъва му снагата,
развява му косата;
луд ли вихър задуха,
оскубва му кожуха,
отвява му главата,
разкъсва му месата.
Що е то?
(Димът)
Търкуланчо от Раздолци
на гръб носи триста колци,
остави го във горица —
дебне като стар пъдарин,
затумкай му ръченица —
скача като млад сватбарин.
Що е то?
(Таралежът)
Роглю няма ушенца,
Роглю няма краченца,
а си ходи в полята,
а си гази в тревата.
На гърба му товарче —
вито-вито самарче,
пресрещни го, детенце,
побутни му рогченце —
ще си влезе в товарчето,
в товарчето, в самарчето.
Що е то?
(Охлювът)
Дълга, дълга Бърборанка
няма кости, нито сянка,
пей и тича пълзешката
през нивята, през полята.
Щом я слънце дълго грее,
тя започва да слабее,
тя започва да се свива
и да става мълчалива.
Но заплиска ли я дъжд,
тя набъбва изведнъж,
тя расте и дебелей,
и лудува, и се смей.
Що е то?
(Реката)
Златна, златна пшеница
в синя, синя паница,
паницата некупена,
над земята захлупена.
Питаме се: къде я?
А сме всички под нея.
Що е то?
(Небето)
Воденичка
на стеничка,
денем нощем не спира,
работа си намира,
чука, трака, отпява —
сто години вървяла,
нито зрънце не смляла.
Що е то?
(Часовникът)
На стряха плаче
бяло юначе,
че ми го вече
слънце напече.
Ти знаеш много — кажи, кое е
това юначе, що сълзи лее?
То иде зиме тук от небето
и си отива пролет в морето.
Помисли!
(Ледът)
Тънка, дълга дългуша
няма корем, ни гуша,
няма ръце, ни крака,
а се влачи ей така!
Погнеш ли я с тояга,
из тревата тя бяга
и сърдито съска,
също като гъска!
Що е то?
(Змията)
Бели, бели главички
със зелени очички,
с тънки, тънки вратлета
и със черни крачета.
Белчо лежи в полята —
те са скрити в земята.
Щом се Белчо подстори
да си иде в морето,
те излизат на двори
и ни радват сърцето.
Кой ги с обич не среща,
кой се тука не сеща,
че на тия момиченца
ний казваме к.......!
С много чудесии
пълен е света —
ето, две фунии
на една греда.
Гредата е, драги деца, жива,
а с фуниите се течност не налива,
че през гърлата им, криви, та и тесни,
преминават само звуци, думи, песни.
Гатанката, вярвам, вече ще решите —
кой от вас не знае, че туй са у....!
Два извора чудни зная
на едно поле на края —
два извора обистрени
под два слога разлистени.
Никой от тях вода не гребе —
денем те оглеждат божето небе,
а пък нощем се покриват в мрака
с два похлупака.
Чудни извори са те —
имаш ги и ти, дете,
помисли си, па речи,
че се казват те о....!
Дива, дива самодива
покрай плета се прикрива,
там се ражда във зелена риза
и цял живот нийде не излиза.
Пазете си краката, другари,
че тя ще ви близне и опари!
Как се казва тая самодива?
к........!
Всеки от нас има две верни слугини,
без които сам той нито лев не чини.
Вий мислите вече, че туй са очите,
ала ще сгрешите —
слугините, за които се въпрос повдига,
имат по пет дечурлига.
Не бързайте, и туй не стига!
Децата са, значи, десет, но от всички
грамотни са само трички!
Сега вече кажете,
че това са р......!
Ний сме девет момчета,
девет чудни братлета
и едничка сестричка,
кръгла като паричка.
Ний за думи сме неми,
но сме бройци големи,
но сме чудни сметачи —
само дай ни задачи!
Що е то?
Потъркайте си челата
и отвърнете: „ч......!“
Пристигна ни златен гост,
па направи дивен мост.
Прехвърли го над селата,
от край до край на земята,
нашари го с чудна четка —
да пъстрее и да светка.
Що е то?
Кажете ми сега,
не е ли туй д.....!
Кротко седи на земята
една булка мустаката,
па си преде, па шумурка
без къделя и без хурка,
затуй ходи тя, горкана,
във непредена премяна.
Що е то?
Тая булка кротка
се нарича к....!
Търкул, търкул, Белушко,
какво носиш бе, душко?
— Нося яка премяна,
от бял мрамор изляна,
нося в сърце от злато
будилниче крилато.
Що е то?
По златното му сърце
ти позна, че е я....!
