Ето такива са важните повратни точки в кариерата на писателя, а навярно и в много други поприща. В повечето случаи са дребни и невчесани. Безшумни, лични искрици на откровение. Не идват често и когато се появят, пристигат без фанфари, неподкрепени от наставници и колеги. Нерядко трябва да се съревновават за внимание с по-шумни, уж по-спешни потребности. Понякога това, което те ни откриват, изглежда несъвместимо с преобладаващите разбирания. Но появят ли се, важно е да можеш да ги разпознаеш. Иначе ще ти се изплъзнат между пръстите.

Тук наблягам на дребното и личното, тъй като в общи линии такава е работата ми. Един човек, усамотен в тиха стая, пише, опитва се да достигне до друг човек, четящ в друга тиха – или не толкова тиха – стая. Историите може да са забавни, понякога и поучителни или да защитават някаква теза. Но за мен основното е, че те предават чувства. Те се обръщат към онова, което ни свързва като хора през границите и нещата, които ни разделят. На тях се крепят лъскави индустрии – книгоиздателската индустрия, филмовата индустрия, телевизионната индустрия, театралната индустрия. Но, в крайна сметка, историите са за това как един човек казва на друг: „Ето така се чувствам. Разбираш ли ме? И при теб ли е така?”


Превод от английски Владимир Молев

Пълния текст на речта прочетете във в-к "Култура"