ЦЪФТЯХА РОЗИТЕ…

Цъфтяха розите…
Аз видех те при розов храст…
Смутено ме погледна ти…
Минаха дни - под същий храст
погребах рухнали мечти…

Листата капеха -
засипваха нов гроб самотен…
Което аз безумно любих,
с целувки страстни не погалих -
сред път го в тъмна нощ изгубих.

Валеше сипкав сняг…
Кат призрак тъмен сам стърчеше
оголен розовият храст…
Мъглите, вятърът студен
прегръщаха го с луда страст.

Цъфтяха розите…
Не цъфна скъпий храст напролет,
и никой дните му последни
не подслади… Въздишка беше
застинала на устни ледни…

1905


ПОГАСНАЛИ ВЕНЦИ

Отбулих всички върхове и бездни на моята душа,
и всички тъмнини вълшебно осветих
и чаках те… и чаках те в жажда и вълнене.
И в моята душа - в безумната душа - светиня аз ти отредих.

И всички тъмнини и бездни, и бездни осветих.
О, упоение на пролетни утра целуваше възлюблени очи!
И чаках те разпуснал всички сребърни крила на моя дух,
кат полски цвят, очакващ дъжд от слънчеви лъчи.

Застелих всички пътища с лазур и злато и звезди,
и чаках те. Молитвено зашепна всяка рана.
Аз виждах те: ти идеше на плаващи очи - всеблага и сияюща…
Просторите горяха в празника на пролет предвещана.

Но ти - не дойде. Притворих всички тайни, всички глъбини.
С отпуснати ръце проклинам и се моля аз. О, някога ти искаше
възторга на слияние да възвестиш там! О, ти искаше
да прелетиш над всички бездни и над всички висини!

Но ти - ти не дойде… Погаснаха и всички светлини.
О, има печал, която плува над пустини!
Душата ми - блудяща скръб! Душата ми - ридае в тъмнини.
Душата ми - тя никого не чака вече - тя никого не чака.

1910 г.


***

То беше сън…
То беше сън, - но аз ще дойда пак:
кат облаци почиващи по глетчери,
разсипвах аз косите ти по мраморни плещи.
И плащ от розов полумрак
пребулваше най-дивната съблазън в твойте красоти.

- То беше сън…
То беше сън, - но аз ще дойда пак:
то беше сепнат стон на жажда,
на щастие изненадано внезапний вик.
То беше, знам, начало на една порочно-сладка нощ,
то бе на първий грях учудено-вълшебний лик.
То беше сън, - но аз ще дойда пак…

1910 г.