На дъжд прилича самотата.
Тя от морето расне в небесата,
надига се от мака на полята
и от небето — то е нейна къща —
вали върху града и го обгръща.

Когато капят часове студени
и уличките утрен здрач обвива,
когато две тела неутолени
все тъй желаната любов не слива
и въпреки омразата горчива,
едно легло отрежда им съдбата:

като река е буйна самотата…

1902

Превод: Петър Велчев