"Във всеки град, в който спирах, се срещах със стари познати или правех опити да завържа нови приятелства. От всички тях, с малки изключения, у мен остана горчилката от едно общо усещане: хората живееха във и със страх. Бяха го превърнали в нещо като лабиринт без изход, в постоянно присъствие и в разговорите, и на масата. Замазваха с безсрамно благоразумие дори най-елементарните неща и щом легнеха нощем, не сънуваха по-добри времена или миналото си, а потъваха в тресавището на черния смазващ страх, в страха на мъртвите часове, и призори ставаха със сенки под очите и още по-наплашени."

"Смъртта идва тогава, когато човек приеме, че е умрял."

"А това небе? А всичките тези звезди, Балдо? И те ли са някоя от лъжите за Патагония? - Няма значение. В тая земя всички лъжем, за да сме щастливи. Но никой от нас не бърка лъжата с измамата."

"- Как ми се иска да са живи - въздиша Пабло Касорла. - Живи ли? Щяха да са на повече от сто години. - И какво от това? Който се е родил щурец, не спира да пее."

"Говорихме си за живота. Аз можех да се върна в Чили, но си останах в Европа. Те можеха да се върнат в Буенос Айрес, но си останаха в Патагония. От разговора с приятелите се уверих още веднъж, че човек е оттам, където се чувства най-добре."

"През последния етап от полета авиаторът ми разказа някои неща за себе си. Бил пилот на "Тексако", много добре платен, но един ден открил, че не обича гринговците и е влюбен в Амазония. - Тя е като жената, тап. Влиза ти под кожата, вътре в теб. Не иска нищо, но накрая почваш да правиш всичко, което си мислиш, че иска."

"Никой не трябва да се срамува, че е щастлив."