. . .

Побърках се от подлеци и равнодушни типове
и дълго метох коридора на мечтите.
Разбрах, че оцеляват само тихите,
и много ме болеше, Господи!

Отпих от виното, което отлежаваше в сълзите ми,
и станах кораб, впил солената си гръд във сушата.
Бе странно това пътуване за хората
и с жабешки очи ме гледаха, дори ме скубеха.

Но аз не спрях, прилежно този свят прелистих
и влюбих се във пеперудите, окъпали кирливото му тяло.
Мечтаех да отида някъде, където ме обичат -
далеч от това човечество преяло.

И толкоз дълго търсих, че накрая се уплаших
и в кошче за боклук платната си изхвърлих, плачейки.
Нарамих участта си като раница
и във тревите скрих, за кой ли път, душата си.

Останах там, за да дочакам утрото
и пътя ми са освети до посиняване.
За да зашия раните си и да продължа
към мокрите очи на майка ми.