Напусна ни великата Татяна Лолова. Легендата на българския театър и кино си отиде на 87 години.
Кралицата на комедията, обичана от няколко поколения остави много от себе си на хората. Отдадена, вдъхновяваща, източник на светлина и огромна заразяваща енергия. Нека я запомним така.

Нека си я спомним с 10 любими нейни мисли.

“Аз не съм високорелигиозна, но независимо от моето мнение, Господ явно съществува и от време на време се грижи за мен. И Господ, и Космосът.”

“Като ми каже някой, че не ме обича, аз не му вярвам.”

“По-голям рай от България няма, а пък трудно се живее в него. Значи не се знае дали в горния рай се живее по-добре от нашия.”

“Ако много отдалече видя някой намръщен си викам: „А, не. Не съм добре с очите.”

“Свикнала съм да давам. Когато даваш – не остаряваш.”

“Казват, че българският народ бил намръщен – за мен той е усмихнат. Аз виждам как хората вървят насреща, в далечината ми се струват някак мрачни, но колкото повече ги приближавам, толкова повече виждам, че са усмихнати.”

“Не можеш сам да седиш и да се обичаш. Обичат се две насрещни същества.”


“Приемам, че всички хора ми мислят доброто. Така никога не се стеснявам от тях.”

“Колкото и да ме огорчават критиците, няма да ме сломят. Колкото и да ме хвалят, няма да им повярвам. По-страшно е да те премълчават.”

“Не мога да си представя как живеят артистите, но аз не мога да си представя и голяма част от българския народ как живее, защото парите са отвратителни, особено когато ги нямаш.”

И още три:

Помня, че от 3-годишна искам да стана актриса. И станах, благодарение на много стечения на обстоятелствата, на обичта и грижата на много хора, на тяхното можене, имане, на силата да се раздават. Чувала съм някои да казват: „К‘вото съм направила, сама съм си го направила!“. На тези хора им викам: „Блазе ти“. Аз каквото съм направила, всичко е благодарение на хора, готови помогнат на някой, у когото намират, че има нещо – нещо, което може да даде плод. Много рано останах без баща. Майка ми също си отиде млада, но толкова много хора са се грижели бащински и майчински за мене, че съм щастлив човек.

Разсмивали са майка ми, докато ме е раждала, за да облекчават болките й. Дали от тогава се е заселило това смешно нещо в мен, с което се боря цял живот, тъй като генът ми е драматичен, не знам.

Има едни, дето им дай да страдат. И като страдат, и като си ги разказват, изпитват неистово удоволствие. Аз пък искам да мога да не говоря никога за нещастия. Животът е тежък, но кратък – да го живеем с усмивка. Имам нужда от обичта на хората и когато мога, без да се замислям да им я давам…