Събуди ли ви звъна на трамваите в 5 сутринта? А неоновата светлина на рекламите процеждаше ли се цяла нощ в стаята ви дори през спуснатите щори? Ако и на двата въпроса отговаряте с „Да”, значи живеете в големия град. Защото в малкия „трамваи, коли не звънят и реклами неонови няма”*. И ако мечтаете за тишината и спокойствието на някое малко градче, то в същото това градче има една жена, която мечтае за широките булеварди и кипящия, неспирен живот в големия град.

Преди 13 години аз бях тази, която бленуваше за столицата и тръпнеше в очакване да срещне много интересни хора в университета, с които да й се случат още по-интересни неща. Исках час по скоро да заменя мястото, на което почти всички се познават, сплетните и клюките са ежедневие, скуката убива и най-силния творчески импулс, а единственото готино момче вече ти е било гадже. Исках да отида там, където ще бъда анонимна, ще чета в огромна библиотека и ще се целувам с непознати на купони.

Във време, в което стотици села в България са обезлюдени, понятието „малък град” е доста разтегливо като смисъл. От друга страна, интернет наистина превърна света в голямо село, а географските разстояния вече нямат същата тежест като в епохата на Великите географски открития. Хората масово мигрират към големите градове в търсене на работа, образование или просто на по-интересен живот. Изоставят града, в който няма завод, в който познатите лица са на всяка крачка и най-вече еднообразието те убива. Обитаването на малко социално пространство взeма много, но и дава много.

Познат ли ви е този сюжет – живея в новото си жилище от 5 години и не знам имената на съседите отдясно? В малкия град може привечер да седите със съседа на пънчето от крушата на двора, да си говорите непринудено през оградата или да късате цветя от градината му, когато си поискате. Дворът е преходът от личното пространство към неутралното място за срещи с другите – улицата. В Big city преходът е площадката пред асансьора, а съгласете се, тя не е най-уютното място за нови срещи.

Запознанствата и разговорите в малките градчетата с повече къщи се случват спонтанно и лесно. Но с опознаването на десетте семейства наоколо възможността за повече контакти се изчерпва. А сега накъде? Йотови са стиснати, леля Пенка говори само за внуците си, онези отсреща пък така са се надули, че дори не поздравяват. За сметка на това възможностите за срещи с нови хора в големия град са неограничени – колеги от университета, съквартиранти, хора от купони, дискотеки, концерти, изложби или просто от пейката в парка. Сред това пъстро множество все ще намериш своята сродна душа. За добро или лошо, в големия град идват хора от всички краища на България. Често обаче те си тръгват– връщат се по родните си места или просто следват природата си на чергари. Сплотяването тук е по-трудно. Най-малкото защото винаги трябва да се уговорите предварително за срещи, да съгласувате ангажиментите и свободното време на всички, да изберете достъпно място (да има паркинг, да не се пуши, или пък да не е със стълби, защото Елито пак си е изкълчила крака на джогинга).

И така в една безкрайна върволица се нанизват факти от всякакво естество, в подкрепа или не на живеенето в малкия град. Едва ли има еднозначен отговор кое е по-добре да изберем. Също както няма такъв на въпросите голяма или малка кола да си купя, семпла сватбена рокля или пищна с обръчи да избера...

Днес в големия град ми липсва задружността и отзивчивостта на хората, близките разстоянията, които се преодоляват без билет за 1 лев и без 2 литра изхабен бензин в задръстването, спокойствието, с което можеш да прекараш следобеда си, чоплейки семки на пейката пред къщи, уюта от това да кимаш за поздрав на всеки срещнат, защото или е съсед, или братовчед. След пет прекарани дни там обаче силно започва да ми липсва динамиката на столицата, работата, с която всъщност съм полезен човек, денонощните магазини дори. Тогава, как да излекуваме това „заболяване”?

Едното място свързваме с хубавото, безгрижно детство, със спокойствието и тишината, другото с добрата реализация и безбройните контакти с хората. Люшкани между малкия и големия град, всъщност оставяме по частица от себе си във всеки от тях. Липсата на тази частица винаги ще се усеща и винаги ще ни кара да я търсим. Така се раждат и космополитните личности, които не признават граници, а просто отиват на мястото, което ги кара да се чувстват добре. И друго освен да се влюбят, „просто няма какво да се случи”*.

*от песента на „Тангра” „Нашият град”