В миналото народът ни вярвал, че нещастната любов е болест и може да бъде успешно лекувана. За това се използвали т.н. разделни билки - тинтява, вратига, делянка, чернотрън, пелин и тъжец, които се берат и приготвят навръх Еньовден. Само една глътка от лечебната отвара била способна да върне на изоставената мома радостта от живота и да я накара завинаги да забрави неверния си любим.

За съжаление съвременната медицина не е така романтично настроена и за същата диагноза днес няма да получим нито рецепта, нито болничен. Не стига, че се гърчим в агония на наранените си чувства, но на всичкото отгоре трябва да ходим на работа, да си плащаме наема (кредита), да преживяваме някак, дори в момента това да ни изглежда напълно безсмислено.

И така, единственият вариант е да преминем на самолечение, но тук се сблъскваме с първата трудност – правилната диагноза. От какво точно страдаме – това е въпрос, който трудно можем да изясним, защото бушуващите емоции ни пречат обективно да погледнем на собствената си особа. Симптомите са парадоксални – чувстваме болезнена самота, а сами се изолираме и отхвърляме всяка възможност за социален живот. Вглъбяваме се в себе си точно, когато имаме най-голяма нужда от подкрепата на близки и приятели. Защо? Не всеки леко може да разкаже, как е бил прелъстен и изоставен.

Оказва се, страдаме от унижение. Струва ни се, че липсата на любов е свидетелство за нашата непълноценност и това наранява гордостта ни. Тази странна логика най-вероятно е наследство от най-ранното детство. Добрите деца са обичани, а лошите – не, именно така детето се ориентира в сложният свят на възрастните. При такова вътрешно убеждение разривът в отношенията става пагубен за нашата самооценка. Ако си послужим с лексиката не на любовта, а на труда – чувстваме се неконкурентоспособни.

Важното е да разберем, че любовта не е свидетелство за нашите качества и достойнства. И това, че някой не ни обича, съвсем не означава, че сме грозни, глупави или безлични. По всичко личи, че тези заключения ни изглеждат по-малко болезнени от очевидния факт, че не сме в състояние да контролираме чувствата на другите. Истината е, че със загубата на любов се сблъскват всички – домакини и манекенки, продавачки в кварталния магазин и шефовете на световни корпорации.

Ако нещата във връзката тръгнат по нанадолнището, никакви наши достойнства не биха могли да удържат любовта. Това ни плаши и гневи едновременно. Започваме да изпитваме озлобление към този, които не иска да ни обича, и дори кроим планове за отмъщение. В нашите фантазии, любимият, които ни отказва взаимност, страда не по-малко от нас самите. Замислете се с какви епитети удостоявате (дори само мислено) вашия възлюбен, когато се сблъскате с неговата студенина и предателство. Можете ли с чисто сърце да твърдите, че те са проява на любов? Или това преди всичко е гласът на уязвеното ви самолюбие.

Всъщност жаждата за мъст бива различна. Ако вашите планове „да си го върнете” касаят лично ви развитие – да преуспеете в една или друга област, за да покажете на неверника, колко много е сгрешил – това никак, ама никак не е лошо. Не отлагайте подобно отмъщение, а се заемете с него възможно най-скоро. Енергията от наранени чувства, направлявана в подходящата посока, може да твори чудеса. Спомнете си, че по-голямата част великите творби на изкуството са плод на нещастна любов.

Колкото и банално да звучи, нашите страдания приключват тогава, когато наистина го поискаме. Но често другият човек отдавна си е отишъл, а ние продължаваме да държим в мъртва хватка изгубената любов, без да си даваме сметка, че по този начин ние се опитваме да задържим собствените си възвишени преживявания.

Трябва да помислим какво желаем да върнем – наистина ли точно този мъж, който ни е причинил толкова страдания. Той ли е предела на нашите мечти? Или просто искаме реванш. В този момент е добре да си припомним думите на Маркес „Никой не заслужава да лееш сълзи за него, защото този, който го заслужава, никога няма да те разплаче.”