Hera.bg - Защо социалните мрежи ни правят тревожни и нещастни

Има ли начин да го преодолеем

Социалните мрежи са неделима част от живота ни. Независимо дали ни харесва, или не. Независимо колко време и как го прекарваме там. Когато се затвори този тригъгълник – интернет, смартфон, фейсбук, пропадаме в него като в Бермудски триъгълник. В него освен времето ни, потъват и още много важни неща, липсата на които ни деформират по неподозиран за нас начин. Същевременно излизат съвсем нови, неочаквани измерения на тревожността, която е най-големият източник на нещастие за днешните хора.

“Не съм достатъчно красива, с хубаво тяло, не се харесвам как изглеждам и дрехите, които имам.”

Когато преглеждаме профилите на "приятелите" си, неизбежно разбираме, че те имат нещо повече от нас. Когато ни е излязла пъпка, забелязваме само сияещите кожи на приятелките си, когато сме потиснати, виждаме, че някоя от тях е в мола с пълни торби, когато се мъчим да топим целулита - все някоя от тях е с перфектно тяло за бикини бански. Но трябва да знаем, че оценката на собствената ни външност няма нищо общо с фейсбук. Освен това - снимките могат да се манипулират с едно докосване на тъчскрийна, както и с по-сериозните фотообработващи програми. Често това, което виждаме, е пълна илюзия.

“Не съм достатъчно успешна, не се развивам, работата ми е тъпа.”

Много от нашите приятели във фейсбук имат успешни бизнеси, пътуват, повишават ги. От лицата им в офисите струи щастие и удовлетвореност. Имаме чувството, че всички се справят по-добре с живота, а само ние - не толкова. Все ще има нещо, което да ни клъвне. Завист се надига, да, чиста завист и забравяме добрите страни на нашата работа или с колко усилия сме стигнали до тук, нашите си успехи. А не знаем, че зад усмивките се крие понякога кофти шеф или ненормирано работно време, кратка обедна почивка и куп неща, за които не знаем.

“Не съм добра майка, не се справям с връзката си или нямам връзка, нито деца, а искам.”

Цялото това преглеждане на снимки с щастливи засмяни дечица, гушнати целувки, сладоледени усмивки. Розите на св. Валентин или коктейлите на морския бряг. Всичките тези статии как да бъдем по-добри майки, да бъдем по-осъзнати партньори, да даваме и получаваме повече в любовта. Всичко това крещи насреща ни - ти не се справяш с това, ти си лоша, некадърна. Не можеш да готвиш, крещиш, занемарен е домът ти, несигурна и нещастна си с този човек. Защо? Защо друг го постига с такава лекота? Но и това е привидно, и това може да е манипулация. Тази показност и демонстрация на щастие, тази категоричност, кое е правилното, вървяща с присъдата, че не го правиш както трябва - те не са истински. Те отново са проекция на личната ни несигурност.

“След продължително прекарано време, хората се усещат все по-депресирани, фрустрирани и асоциални. Тревожност, параноя, чувство за малоценност, страхове – вътрешният ни център сериозно е разклатен. Къде всъщност е проблемът? ”

Социалните мрежи изкарват живота ни на показ по начин, който искаме да бъде видян. Той не е истински, това не сме ние, а проекция на това, което искаме да бъдем. Ако не сме в комфорт със своето Аз, с живота си в момента - социалните мрежи ни дават възможности за сравнение, възможността да сме други. Причината то да ни хвърля в тревожност е по-дълбок - нашата лична самооценка е ниска. И когато е така, сравняването с другите започва. Като утеха, че някой може също да е зле, като обещание, че можем да се променим, ако заприличаме на някого. Като най-голямата илюзия - че можем да избягаме и да бъдем някой друг.

Пристрастени ли сме към смартфоните?

Илюстрация: Pawel Kuczynski

Тогава започваме да се самоизмисляме - да манипулираме с филтри снимките си, да слагаме цитати и красиви картинки, да демонстрираме нещото, което ни липсва. А ние сме толкова умни и проникновени, колкото е бърза интернет връзката ни. Толкова печени и готини, защото може да редактираме, да развиваме празна реторика и анонимно безстрашие. И ставаме като тези, с които се сравняваме. И с това се привиква толкова бързо, самоилюзията прелъстява и пристрастява със съвършенството си. Ние ставаме зависими, прекрояваме ежедневието си, не излизаме с часове, цъкаме под завивиките...Сякаш няма излизане от това.

Има излизане от зависимостта към социалните мрежи:

Най-важното, което не се отнася само до социалните мрежи - спрете да се сравнявате. Единственият човек, с когото трябва да се сравняваме е нашето предишно Аз. Не колегите, се приятелите, не съседите или хора, които бегло познаваме по това, което са решили да споделят с нас. Постоянните сравнения ни правят нещастни, че не сме някой друг, вместо да бъдем щастливи, че сме точно себе си.

Започва с осъзнаване - прекаленото стоене в социалните мрежи изкривява перспективата ни към живота, заключва го във виртуалното пространство и вреди на отношенията ни.

Преминава през абстиненция - дигитална диета, контролиране на логванията в определени часове и за определен период, изключване на нотификациите със звук и банер на екрана на телефона.

И след като започнем да прекарваме по-малко време или дори спрем профила си, време е да се обърнем към истинския живот. Срещи с приятели, нови проекти, планове на работа. Време със семейството, повече време за книги и филми, за музика и сън. Да се храним, без да снимаме, за да качим. Да пътуваме, без да се регистрираме онлайн. Да правим повече секс, да се разхождаме повече, да спортуваме и да се борим с кучето си.

За тези, които не могат да се откъснат:

Можем да превръщаме всяко фейсбук "приятелство" в истинско, в жива среща поне за кафе. Групите, в които участваме, да се превърнат в истинска общност от хора с реални контакти. Да бъдем по-непринудени и не толкова да премисляме. Да говорим с наши думи, а не с цитати. Да не обработваме толкова снимките си. Да не вадим всичко на показ, а да управляваме настройките си така, че всяка публикация да стига точно до определени хора, които са важни за нас. Не е задължително да скачаме с остроумен отговор, да налагаме егото си и да бъдем нетърпими, защото това е "готино". Понякога е по-спокойно и другият да е прав.

Понякога е добре да не бъдем толкова съвършени. Току виж сме си повярвали.