Да срещнеш някого. И после да не го помниш. Често се случва. Постоянно срещаме хора в забързаното си ежедневие, запознаваме се, подминаваме ги, и забравяме. Нови лица, нови имена, нови думи. Нищо не остава. Все едно сме видели поредното облаче, което вятъра ще издуха. Или вълните в морето. Идват, разбиват се в брега и не остава и помен. Дори да те напръскат, изсъхваш бързо и забравяш.

Става и обратното. Да срещнеш някого, за малко, едва няколко пъти в живота си … може би дори само веднъж. И да го помниш завинаги. Той да е вълната, която ще те помете. Ще те залее, почти ще те удави. A защо ли почти..., не, наистина да те удави!

Виждаш го че идва, но разбираш, че не може да предотвратиш това, което предстои. А и да можеш, не искаш, защото усещаш какво те чака. И някъде в съзнанието си, си сигурен, че ще е хубаво. Дори прекрасно!

И той те залива, обгръща, поглъща в присъствието си. Магнетизма му е навсякъде около теб, накъдето и да се обърнеш. Даже минава през теб, остава вътре, белязва те... до живот.

Не го слушаш, не го гледаш, не го чуваш, нито го виждаш. Само живееш с него в този къс от време.

Просто знаеш, чувстваш, че е там. С всяка фибра на тялото си, с всеки микро импулс на мозъка си. Всичко ти е ясно, без да може да си го обясниш. Но то не е и нужно.

Всичко това се дължи на усещането, което всеки създава около себе си. Аурата, която има, и която понякога се докосва до твоята. Иска ти се да го хванеш и да го задържиш завинаги, за да запазиш усещането, което ти дарява този човек, с неговото неповторимо и незаменимо присъствие. Да съхраниш несъхранимото. Чувството, мислите, емоциите които той имплицира в съзнанието ти. Всъщност не можеш. Защото това се получава от сблъсъка на двете енергии, които вие двамата представлявате. Докосването на вашите същества, на едно друго, невидимо ниво. И те разцъфват там, в пространството, и всичко се слива и изригва, а после веднага изчезва в този, същия миг.

Тези неща, тези моменти, отключват в мозъка ти нещо като готов за запис магнетофон. Лентата се върти и запечатва всичко, за да може после да го повтаряш и повтаряш и да се връщаш в минутите, които са ти носили тези така паметни емоции. Не го планираш, не го стартираш - магнетофона просто завърта ролките сам.

Много често казват, че не е редно да гледаш в миналото си, защото така изтърваш настоящето и загърбваш бъдещето. Но има моменти, когато не искаш да си в настоящето, не преследваш бъдещето, не те интересуват тези глупости. Интересува те само да си спомниш сладкия вкус на тези мигове, които си изживял с този човек. И си пускаш записа. Магнетофона ти припомня всичко това, макар лентата да е с шум, да влачи, да не е същото. Но дори бледо копие, все е нещо... Нещо повече, от обикновеното, сиво ежедневие.

Иска ти се да се върнеш там, на това място, по същото време, но не можеш. Животът е такъв. Преходен. Нищо не остава. Най-малко пък купчина емоции. Времето върви само в една посока. Затова трябва, когато вълната те удари и си сигурен, че това е един от тези моменти, в които магията те заобикаля и минава през теб, в които се давиш в безкрайното присъствие на човека насреща... просто да се насладиш на всичко и да се опиташ да го изживееш напълно. За да е записа възможно най-качествен. За да има после капчица надежда в тъмните и мрачни дни. За да не се окаже, че покрай теб е минал човека на живота ти, и ти си го пропуснал. Или най-добрия ти приятел. Или най-силния ти спомен. За да не съжаляваш, че не си направил това което си могъл, или което си искал. За да няма “дали”, “ако”, “а можеше...”.

Да няма колебание. Само първичната истина. Само импулса.

Просто...да уловиш мига. И да го изживееш! Или да се опиташ поне.
Nothing Else Matters