Която от вас получила карамфил, получила, която не... нищо – догодина ще се сетят. Еуфорията има изумителното свойство, като те напусне, да те оставя по-празна и отпреди. Ето че домакинството си иска домакинята, децата-майката, шефът-служителката, а мъжът-жената. Карамфилът увяхва, както и нашето повишено самочувствие като жена, която празнува това, че....е жена. Кога на токчета, кога в овехтял анцуг, отново сме изправени пред важната задача: да крепим световното и домашното равновесие!

Ние, жените наистина сме голяма работа – желаем да получим нещо, но не си го поискваме. Тайно се надяваме шефа да ни даде новия проект, но единственото явно нещо, което правим, е да понасяме дебелашките му шеги.
„Много е вкусно, трябва пак да го сготвиш” – са думи, които искаме да чуем от мъжа до себе си, след като половин ден сме ровили в Интернет и още половин приготвяли ястието, което той унищожава сякаш сме му сервирали тройка кебапчета с гарнитура. Обаче, единственото, което правим е да му донесем бира, защото мача започва. И разбира се да сме благодарни, че поне не ни пошляпва, като мъжа на Марчето от горния етаж.

Въпреки нелеката бременност, трудното захранване и безсънните нощи край леглото на нашето дете, не продумваме дума, когато с чувство за срам пред приятелите си, то ни изтиква от стаята - същата, която сме направили специално за него.

Изпълнили сме своя съпружески, майчин, служебен дълг, но в крайна сметка? Кой да спечели уважението на околните вместо нас самите? Някоя бойна феминистка може би, някоя друга кауза? Вероятно е удобно да обвиним ориенталско-патриархалния модел, в който са възпитани родителите ни и в който самите ние сме расли. Да го обвиним, пък да си го изтърпим.

Дали червеният карамфил е подкуп, признание или извинение за останалите дни, в които не ни забелязват? Дали наистина можем всичко? Да се терзаем ли, че сме изпуснали тържеството или че сме си взели болничен заради детето. Дали е редно да осъждаме приятелка, че само работи и няма деца, въпреки добрата кариера. Или да завиждаме на домакинята, която не и се налага да работи и в събота, но която вегетира в собственото си домашно съвършенство. Имаме ли проблем и той ли е в основата на нашата неудовлетвореност?

Мили дами, имаме проблем! Със самочувствието. Ами я да се погледнем в огледалото. Това на стената и това в нас. Колко време мина от последното ходене на фризьор, козметик? Кога отидохме на екскурзия/ бар/ ресторант/ кафе по женски или сами? Кога си купихме книга, билет за концерт театър, за да си освежим възприятията. Кога се почувствахме красиви и желани за последно?

Ами я да се качим на кантара. Този в коридора и този в нас. Кога успяхме да се натоварим толкова. Кой ни каза, че трябва да се доказваме постоянно, на всички житейски фронтове, да сме „домакини в кухнята, кучки в леглото, дами в обществото”, толкова роли, които сами си наложихме.

Ние сме като рицар с позахабени доспехи. Нашето крехко самочувствие са нашите бляскави доспехи. То трябва да бъде лъскано, поддържано, да се носи гордо. Но не да заслепява, а да се огледат околните в него и да оценят по достойнство човека вътре. Същият човек, който сам се цени достатъчно, че да не се хвърля във всяка битка. А не е лошо и да се оставим да ни помогнат, дори и да не стане както искаме. И така, мъжът да сготви вечерята, дъщерята да си изглади полата, някой друг да остане след работно време и да напише седмичния отчет.

А ние да си поизлъскаме доспехите и да сме блестящи, каквито заслужаваме да бъдем. Заради нас самите.