Село Ичера е потънало навътре в Сливенския Балкан, макар че на практика не е далеч от големите пътища. От „Петолъчката“ поемаш към Жеравна, но още преди селото на Йовков и „Старопланински легенди“, завиваш вдясно. Подминаваш Градец, за да стигнеш до мястото със странното име Ичера. А то е необичайно, защото е старинно. Произхожда от наименованието на крепостта Сикера, съществувала още през 4-5 век. Наблизо са Жеравна, Медвен, Котел. Не липсват и легендите – една от тях свързва селото със Симеон Велики и гласи, че той идвал да ловува тук.

Ичера е интересно място, а сравнението с Жеравна е неизбежно. Първо, защото местната архитектура е сходна, ала Жеравна е твърде шарена, туристическа, оживена. С цялата си прелест тя е превърната все пак в търговски продукт. Докато Ичера е автентична, недокосната засега от туристическата олелия и много идилична. Думата идилия като определение за визулната картина, която ти се разкрива тук, е неизбежна. Тъкмо това представляват стадата край пътя, които пасат на яркозелената морава край реката. Всичко това е заобиколено от цъфналите дървета и от Балкана от едната страна, възправил се като природна стена. Слънцето прави цветовете ярки и нереални.
Идилични и някак си извън времето са полегналата кобила с малкото конче на друга една поляна, вече в покрайнините на селото, както и изворчето, което блика само на трийсетина метра от другата страна.


В Ичера като милувка те обгръщат тишина, покой и хармония. И понеже няма какво друго да правиш, пълниш сетивата си с емоции. С всяка фибра усещаш, че по-красиво от природата просто няма сътворено. Много от туристическите благини тук липсват, дори кафене не видяхме. Само едно магазинче, на което бе изписано „Фурна“, но не продаваха ръчно приготвен хляб. Поради всичко това, снимаш много. Единствено възможният ти опит да уловиш неуловимото.

Снимаш къщите, целите от дърво, на места проядено от времето. Някои дори са полуразрушени, а портите - леко накривени, сякаш са свели глави от тежестта на времето. Добро впечатление прави, че и новите къщи се строят в същия старинен стил и не нарушават духа на селото. По всичко личи, че идеята за селски туризъм тук е взета присърце – няколкото хотелчета в битов стил са кипри и стилни. Снимаш тесните криви улички и надничащите любопитно от дворовете цъфнали храсти. Цъкаш мостчето и пенливите води под него. Три протока на Луда Камчия минават от тука. Особено интересна бе стара къща, която си имаше собствено, индивидуално дървено мостче, също на нейните години, отвеждащо единствено и само до портата й. Неуспешен бе опитът ми за снимка на строената през 1842 г. църква „Св. Димитър Солунски“. Макар да е вдигната на високо място – ту от едната страна не се виждаше добре, ту от другата само върхът на камбанарията и веещото се от близка къща българско знаме. Не заснех и паметната плоча на ичеренци - трима загинали като опълченци, а останалите - във всичките преминали войни, но изчетох до едно имената им. Приседнах край реката. За цялото време се появиха само още неколцина туристи, въпреки че бе един от дългата поредица почивни пролетни дни. Местни хора нарядко щъкаха по тесните улички, спираха за по няколко минути на раздумка, както вероятно това се е случвало векове наред. И отново покой. Ярко слънце и пронизващ планински хлад.

Ичера е едно неподправено пътуване назад във времето. Само че никой не ти го пресъздава чрез разни възстановки и прочие хитрости. То тихо се е кротнало, едва ромолящо с гласа на течащата вода и ти нашепва: Миналото не е шум и суета, то е усещане.