„Не“ - звуча кратко и ясно, като отрязано с нож. Категорично и без сянка от възможна промяна на мнението. Особено, когато се отнася до близки и обичани хора, никак не е лесно да бъдеш безапелационен в отказа си. В такива случаи държим да се обясняваме – защо, какво ни кара да постъпваме така. Чувстваме се виновни. Или пък си оставяме вратички, подклаждаме надежди. Сега не знам дали ще ходим на море, отговаряш на настойчивите питания на детето си, но като дойде лятото, другият месец, ще стане ясно...

В голяма степен е разбираемо – близките хора затова са близки, за да не си поднасят разочарования, за да се подкрепят и тогава, когато другите са се разбягали. А това означава много по-често на най-обичаните да казваме – „да“, „ще го направя“, „ще дойда“, „ще стане“...

Обикновено хората, които са способни с по-голяма лекота да казват „не“, са приемани за такива, дето не цепят басма никому, особняци, серт. Те обаче излъчват много повече респект, отколкото винаги съгласяващите се. Да не говорим за най-лошия вариант – хората, които първо не могат да откажат, после започват или да шикалкавят, или направо забравят за поетия ангажимент. А има и такива, за които това се е превърнало в начин на живот. Не отказват, но и не правят нищо по въпроса. Очакват отсрещната страна сама да се досети, че това е умряла работа. Голям началник дава някакви неопределени надежди да вземе лицето Х на работа. При всяка среща е с уклончиви, неясни, но в никакъв случай отрицателни отговори. Така продължава до безкрайност или поне до скоростта на досетливост у отсрещната страна, че „може би“ и „вероятно“ всъщност означават „не“, но казани по най-неприятния начин, защото поне в началото са подхранвали някакви надежди.

Да можеш ясно да прецениш кога ситуацията е за „да“ и кога за „не“, е въпрос на зрялост. Отговорният човек цени съгласието си, защото щом го е дал – значи ще изпълни поетия ангажимент. Печели уважение и когато честно се обясни какво и доколко може да бъде направено. Ако не може – категоричният отказ е по-добър пред напразните илюзии. Така че, ако в желанието си да се харесаме на околните, се напъваме да поемаме невъзможни ангажименти, да даваме неизпълними обещания – правим мечешка услуга. Ако съумеем да бъдем достатъчно директни и точни, това ще ни спечели повече уважение. Лично аз предпочитам отрязващото „не“, пред неопределеното „може би“, лъжовното „да“, или променливото „ту така - ту инак“. Хубавото на категоричното „не“ е, че след него започваш да търсиш нови стратегии, подходи, пътища за решение на проблема, ставаш активен.

Истинският проблем е, че ни се иска по-често да можехме да отказваме, отколкото го правим в действителност. Е, далеч не винаги това е проява на слабохарактерност, макар че понякога е. По-скоро е част от човешката ни същност, която не е еднозначна, а е неуверена, поразпъната между „да“ и „не“, искаща да бъдем харесвани и да чуваме предимно добри думи. Ала не е лошо да се позамислим и когато ситуацията е за твърдо „не“, да намерим сили да го изречем, вместо да въртим и сучим. Така ще направим по-голямо добро на човека срещу нас, а за себе си - ще си спестим много последващи проблеми. Добрата новина е, че категоричността на нашето „не“ ще увеличи силата на „да“, когато го казваме. То няма да е лековато, а подпечатано с гаранцията, че идва от човек, на когото може да се разчита.