Какво е изкуството – храна за душата или бягство от действителността? Всичко зависи от начина на употреба. След като се е зародило в дълбока древност, очевидно е основна човешка потребност. Вярно, че без него никой няма да умре физически, но ще бъде непълноценна, осакатена личност. Душата си иска своето.

Бихме могли да сме от двете страни на барикадата, поотделно или едновременно – като негови създатели или потребяващи го. Да бъдеш творец, е позиция от висшата лига. Вярно е, че съзиданието удовлетворява основната човешка потребност – от творчество. То е начин на себеизразяване, на търсене и намиране на себе си в най-дълбинните кътчета на човешката същност. Ала да си качествен потребител на изкуство също не е за подценяване. Изисква се чувство, усет, но е и въпрос на възпитание, на изграждане. Своеобразен талант е да проникнеш в посланието, вложено от една непозната личност в произведението, което е сътворила. Умението истински да разбираш дадено изкуство, означава дълбаене в духовното, то е възможност за себепознание и осмисляне на нещата от живота. То прави съществуването на такава личност по-стойностно и много по-богато от бездуховния, затънал в изцяло материалната страна на битието индивид. А нали именно задълбаването в невидимия духовен свят прави човека човек, различен от останалите живи същества.

Знам, че на мнозина подобни разсъждения звучат странно в една действителност, в която материалното така ни е сграбчило, че не можем да му надмогнем. Стигнахме до там да изглежда почти налудничаво или позьорски, ако кажеш, че четеш книга от литературната класика или ходиш редовно на театър. Ала знайно е, има всякакви периоди, рано или късно мътната вода се оцежда, остава, което си струва да остане.

Това е едната страна – когато изкуството е вътрешна потребност и дава енергията, поддържаща жива нашата същност. Ала, не може да се отрече, то би могло да заема и друго място. Когато чрез него човек бяга от действителността в един различен, илюзорен свят без проблеми, свят на безметежност и покой или обратното - пълен с чужди проблеми, които са толкова огромни, че твоите са едно нищо. Но не са. Защото чакат само и единствено теб.

Домакинята, която преди десетилетия четеше до премала сладникави романи или ходеше на кино да гледа блудкави филмчета, сега бърше очи пред двеста и някоя си серия на поредния телевизионен сериал. Нейният монотонен, еднообразен живот изведнъж става част от драматизма на героите, тя заживява цветно и вълнуващо чуждите измислени съдби. Там намира липсващите у дома любов, разтърсващи преживявания и щастливи развръзки. Именно пречистващата сила на хепи енда й дават кураж на следваща сутрин да стане отново и да продължи безцветното си съществуване.

Или тийнеджърът, забил в ушите си двете слушалки, по цял ден живее облян в звуци, за да избяга от самотата на трудната си възраст, от липсата на приятели, от неидването на първата любов, а може би от липсата на цел. Всъщност не е необходимо на всяка цена да си нещастен, за да бягаш в този свят. Стига животът ти е да достатъчно еднообразен и лишен от особени събития, за да си ги доставяш отвън. Това с пълна сила важи за пенсионерите, например, още повече че с напредване на възрастта възможностите за алтернативни занимания намаляват. Изкуството в крайна сметка е едно от най-безобидните бягства, макар че това пак си е знак за някакъв душевен дисбаланс на личността.

Храна за душата или бягство от действителността, изкуството е част цивилизацията и конкретно от живота ни. Някога достъпно за избраници, днес то е на ръка разстояние, буквално е влязло в дома ни. По-големият проблем, поне според мен, е не коя от двете роли изпълнява, а дали реално става реч за изкуство или за негови имитации, често пъти дори долнопробни. Защото ако храниш душата си с нискокачествена храна, няма как тя да е в цветущо здраве. А пък ако бягството ти е в света на стойностното изкуство, неминуемо ще добавиш много към вътрешния си свят. Така че освен за какво служи, с още по-голяма тежест е въпросът с какво си имаме работа – с изкуство или с негови псевдоподобия.