Подозрителността в двойката е истински трън в отношенията, който боде и не дава мира. Тя торомози първо и най-много човека, разяждан от подозрения, а той от своята страна неволно или напълно съзнателно – своята половинка. Разбира се, това е криза на доверието или направо пълната му липса.

Подозрителността превръща единия в полицай, който следи, наблюдава, анализира другия. Устройва му капани, събира мними и истински доказателства, прави изводи. И обвинява – директно лице в лице или само на ум, разкъсвайки се от мъчителни вътрешни диалози.
Подозрителността, трябва да признаем, може да е оправдана, както и да бъде напълно лишена от основание. Ала за всяко нещо винаги има причина. Дори и при неоснователната подозрителност. Коренът й може да е в по-освободеното държание на партньора, докато представите на половинката му да са доста по-консервативни. В този случай става въпрос за различно възпитание, характери и модели на поведение. В основата може да е ниска самооценка и произтичащото от това усещане за непрестанна заплаха, че може да загубиш любимия човек. Понякога подозрителността е породена от негативен минал житейски опит, който, ако бъде надживян и усещането ще бъде преодоляно. Напълно е възможно да става въпрос за патологична подозрителност или намираща се на границите на нормалното – тогава нещата са наистина страшни, а трудността идва, когато трябва обективно да се прецени дали наистина случаят е такъв.

Ала и на човека, изпълнен с подозрения, никак не му е лесно. Адът е вътре в него. Още повече, че има гранични ситуации, при които е почти невъзможно да се прецени дали подозренията са основателни или не. Даже могат да са едновременно и абсурдни, и тревожни. Докато спи, мъжът до теб произнася името на ваша обща позната и бълнува, че я обича. Какво е това? Просто неконтролиран сън, идващ от нищото? И нима можем да сме отговорни за нещата, които сънуваме? Понякога те са толкова абсурдни и дори противоположни на реалността. Или това е знак за скрито привличане или направо издава тайната връзка между двамата? Много често гранични ситуации си остават само такива, ала това е идеалната благодатна почва, на която вирее подозрителността. Защото дори и когато се окаже основателна, тя е минала първо през периода само на леки съмнения и нещо витаещо във въздуха. А пък появят ли се и фактите - че твоят човек е неверен, крие или директно лъже за финансови разходи, прави тайни от теб планове за живота си, от които ти си изключен, това вече е съвсем друга пиеса. Има проблем и то голям.

Подозрителността обаче е нещо по-различно. Тя жонглира по много тънката нишка на възможното и вероятното, на недоказани предположения. Тя виси в безтегловността между да и не по отношение на твоите или неговите подозрения, клатушка се като махало, без да дава окончателен отговор. И тъкмо в тази неустановеност на ситуацията е най-голямото мъчение. В един момент обладаният от подозрения предпочита пред тази неяснота всичко друго, дори и потвърждение на най-лошите му предположения – само отговорът да е категоричен.

Обикновено за подобни случаи казват, че най-доброто решение е откритият разговор между двамата. Единият директно поставя въпросите, които го мъчат. И после? Очаква отговори. Лошото е, че това трудно работи, защото срещу голи подозрения отсрещната страна обикновено отрича – отрича възмутено, когато всичко е плод на чуждата фантазия, отрича вероятно още по-крайно, когато партньорът е уцелил в десятката, но няма никакви факти, които да сложи на масата. Привидно парадоксално, когато човек е заподозрян в действия, който и през ум не му минават, е възможно да се държи много по-нелепо и неубедително – просто, защото попада безкрайно неподготвен в ситуацията. Господин или госпожа подозрителният търси отговора между редовете – в жестове, мимики, изтървани думи при този уж разговор на истината.

Подозрителността между двама е кошмарният трети, който застава между тях. Да, трима са много в подобна конфигурация, ала и никой от нищо не е застрахован в този живот. Най-добре е, разбира се, да избягваме да се вкарваме в подобни сюжети, а ако все пак попаднем, спасението е скоро да намерим отговора на терзаещият ни въпрос дали е да или не. Дългото заседяване посредата е изтощително и нездравословно. Когато отхвърлим подозренията си, да е окончателно и без да затаяваме нищо. Когато се потвърдят – идва въпросът с много повишена трудност: „А какво правим оттук нататък?“