Ето, че мечтата ми се осъществи – да видя Странджа във всичките й цветове. Жълто, кафяво, оранжево, тук-там зелено и дори лилаво от есенните минзухари, които са обсипали цялата гора. Денят е ясен и топъл, а слънчевите лъчи допълнително позлатяват целия пейзаж. Имам една цел – да открия меандрите на река Велека. Те представляват подковообразни извивки на речното корито, които гледани панорамно, създават спираща дъха картина.

Казвам „да открия” защото, както и предположих по оскъдната информация в Интернет, това съвсем не е лесна задача. Не случайно наричат Странджа най-мистичната българска планина. Тя ревниво крие най-красивите си кътчета, а на попадналият там турист се предлагат скучни и еднообразни пътеки, които безцелно прекосяват гората. Изглежда с надеждата никой да не обезпокои повторно вековната й тишина. Затова не очаквах множество табели и добре маркирани пътеки да ме отведат до забележителностите, както съм свикнала в гостоприемните Родопи, а се въоръжих с откривателски дух. Тук планината открива своята красота само на тези, които да са достатъчно упорити и търпеливи, за да я опознаят.

Имах някаква обща представа за местоположението на меандрите. На картата ясно се виждаха извивките на реката, а най близо до тях минава „Пътят на ясния месец” – това е горски маршрут между селата Бръшлян и Стоилово, в средата на които трябва да се направи отклонението за меандрите. Самата еко пътека не предлага никакви гледки – гора, гора и пак гора, но разходката е приятна, заради есенния колорит. Тук-там дърветата са прорязвани от разни пътечки, но не я ясно на къде водят. Слънцето вече започна да се скрива зад планината и аз разбрах, че е време да се връщам назад – безславно и без дори да съм зърнала Велека, а какво остава за меандрите. Точно тогава гората се разреди и видях далечни хълмове, а на тях самотна, почти слята с околния пейзаж, оранжева къща – същата, за която знаех, че се намира на връх меандъра. Време да стигна до там обаче вече нямаше. Оставям го за друг път, но не се отказвам от меандрите. На другия ден ще ги атакувам от друго място - паметника на Петрова нива.


Преди здрача да падне напълно, вече бях в Бръшлян. Табелата преди селото ме известява, че това е архитектурен резерват и въпреки оскъдната светлина виждам, че има пълно право да се нарече така. Всички къщи тук са представители на самобитната странджанска архитектура, а в центъра виждам още един набелязан обект – църквата „Св. Димитър”. Сега обаче най-близката ми цел е да се настаня да в резервираната стая, да хапна пъстърва от близкия рибарник и да поспя сладко на чистия планински въздух.