Класическият образ на победителя е едно много отракано момче или момиче, изпълнено със страшен хъс. То е състезателят – може и буквално – по бейзбол, например, може да е амбициран току-що завършил адвокат, отличникът на випуска или млада рибка сред финасовите акули, готова да спи на работното място, да прави всякави салто морталета, но на финала да е на върха. Има и сюжети за симпатичен престъпник, който с цената на рискове, престрелки и всякакви страхотии постига мечтаното – задължително много пари, красавицата и безгрижен живот на екзотичен остров. Всичко в името на личната победа, каквото и да струва тя. Този образ агресивно ни се натрапва особено от американската култура и най-вече филмите.

Той веднага извиква в съзнанието своята противоположност – неудачникът, който не е така нахъсан, не е готов да мине през огън и вода заради големите пари. Натрапеният ни образ на победителя втълпява на останалите 99-процента непобедители, че те са пълен провал. Той се превръща в техния, в нашия кошмар - на всички, които не управляват финансови корпорации, не оглавяват супер адвокатски къщи и не са свръх спортистите на випуска. Възможно е подобно манипулиране да предизвиква няколко оборота повече в движението на икономическата машина, след като отделните човечета-болтчета са пренапрегнати, но със сигурност вреди на душевността на нормалния, обикновен човек.

Повече от очевидно е, че за да има победители, трябва да има победени и те по естествени причини са преобладаващата част от хората. Но само в оня американски смисъл. Защото истинската „победа“ едва ли е само във високия служебен пост, парите, трофеите и охолния живот - неща, които при едни обстоятелства се печелят, при други се губят. Едва ли само победата на всяка цена може да е цел и смисъл на живота. Не е ли много по-важно човек да бъде щастлив или казано по друг начин да се чувства добре в кожата си, на мястото си, сред хората край себе си и с нещата, които прави за или без пари? Да си амбициозен е прекрасно, но амбициите могат да имат твърде разностранни посоки, като да бъдеш обичана, да правиш нещата, които харесваш, а не да упражняваш непрекъснато насилие над себе си, да се разбираш с околните – на работното място, вкъщи, в блока; да изпитваш удоволствие от сладките, които направихте заедно с дъщеричката или от ритането на листата в парка със малкия син, а кучето ви да подскача наоколо и да върти ентусиазирано опашка... Не знам дали това са „победи“, едва ли, но това е животът, в който можеш да се чувстваш добре.

Всъщност рязко разграничаване не бива да има - през целия си живот ние се състезаваме по различен начин и това е хубаво, доколкото ни кара да се усъвършенстваме. Своеобразно състезание е да бъдеш по или най-добрия ученик в училище, добър на професионалното поприще, да правиш дребните ежедневни неща по възможно най-хубавия начин. В противен случай ще се превърнеш в мърляч, в некадърник, което е обидно за личността. А и всяко ново постижение ни изпълва с удовлетворение и заслужена гордост. Въпросът е състезанието и победите да не се превърнат в самоцел. Те да не са на всяка цена, да не се преминава през трупове, защото това може да е и нашия собствен духовен труп. Единствено победата в най-човешкия смисъл на думата има смисъл – да сме щастливи, удовлетворени от живота си хора.