Дълъг път бяха извървяли човекът и неговото куче. Силите им вече ги напускаха, изтощението и горещото слънце притваряха очите и сякаш правеха краката по-тежки, а крачките по-трудни. Изведнъж, като от нищото, пред тях се появиха прекрасни порти. Всяка извивка на орнаментите носеше цялото изящество, което човек би могъл да си представи. Зад тях лек ветрец галеше дъхавата зеленина, красивата градина бе отрупана с цветя, чиито аромат се долавяше още преди да влезеш. Златни плодове тежаха по дърветата, под тях студен ручей ромолеше, а сладкопойни птици му прегласяха. Пред портата спокоен и мил стоеше пазач.

- Какво е това място?! - попита човекът?

- Рая! - рече пазачът на портата.

- Нима съм мъртъв?

- Да, ти се загуби по пътя и изтощението надделя. Но сега можеш да влезеш, да си починеш в блаженство, да опиташ най-вкусните плодове, да лежиш в най-дъхавата трева, да пиеш най-студената вода. Колкото искаш.

- Жаден съм наистина, много! А за кучето ми ще има ли вода?

- Не! Това е Рай и с кучета не се влиза! Има хиляди потоци и ручей с бистра вода, от които можеш да пиеш, но трябва да влезнеш само сам.

Не, няма да го направя - помисли си човека и продължи нататък по пътя си.
Скоро пред очите му се появи друга порта. Обгорена, начупена, сякаш времето бе оставило най-черните си краски върху нея, човек можеше да се учуди как още не е рухнала. Пред тази порта също имаше пазач.

- Много съм жаден, тук има ли вода? - попита човека

- Да, има една чешма в двора

- А кучето? То може ли да пие вода?

- Да, разбира се. Има поилка до чешмата.

- Какво е това място? - попита човекът

- Рая! - отвърна пазачът.

- Как така, малко преди това бях на друго място с красива порта и чудни изкушения зад нея

- Това е Ада - рече пазачът

- Но...пазачът на другото място ми каза, че там е Рая.

- Лъже, там е Ада!

- Но как е възможно да позволявате да мамят и лъжат по този начин!?

- О, те са ни много полезни. Защото до Рая достигат само тези, които не изоставят за нищо на света истинските си приятели.