Всеки народ има свои герои, с които се гордее, които го вдъхновяват и служат за пример. Ние, българите, знаем и се прекланяме пред Левски, Ботев, Бенковски, Раковски, Любен Каравелов, Гоце Делчев, Яне Сандански и още много, много други. Някои от тях са дали живота си в името на вярата в едно по-добро съществуване, други са жертвали собственото си благоденствие и спокоен живот, за да направят нещо за сънародниците си. Дали се сещаме, обаче, за жени от българската история, чиито имена да стоят до тези на мъжете, които ние всички познаваме. По-плахи, по-малко дейни ли са били жените в миналото, или просто ние по-малко знаем за тях.

Ето имената само на част от дамите в българската история, пред които си заслужава да се преклоним.

Баба Тонка Обретенова

Всички сме чували за Райна Княгиня, която развява знамето на Априлското въстание.Истинското име е Райна Попгеоргиева Футекова-Динчева. Родена през 1856 г, тя е била учителка в девическото училище в родното Панагюрище. При избухването на бунта тя е само на 20 години, когато Бенковски й предлага да ушие знамето на въстанието. След потушаването му, тя е заловена от турците и подложена на жестоки страдания. Била е бита, малтретирана и оставена на хляб и вода за повече от месец в Пловдивския затвор. Освободена е от затвора след намесата на чуждестранни дипломати, които се застъпват за нея. Пак с помощта на чужди дипломати заминава да учи медицина в Москва и става акушерка при завръщането си в България. Малко известен е фактът, че Райна Попгеоргиева издава всъщност първата книга за Априлското въстание „Автобиография“, най-напред на руски, а чак през 1924 г и на български език. Райна изпраща 32 панагюрски сирачета в Москва, на които съдейства да уредят живота си. Работи като учителка в Търново, връща се отново в родното Панагюрище, където се омъжва за Васил Дипчев, който е кмет на града. Живеят в Пловдив и имат 5 сина. Райна осиновява и едно момиченце. Умира на 61-годишна възраст през 1917 г.

Анастасия Димитрова

Друга българка, достойна за уважение е Баба Тонка Обретенова . Родена е през 1812 г в Русе. Тя оказва сериозна организационна, морална и финансова помощ на Русенския революционен комитет, който е основан от сина й Никола Обретенов. Била е най-изтъкнатата куриерка, която снове между Букурещ, Гюргево, Русе и Търново. Има четирима сина, които участват в революционни чети и са убити или изпратени на дълго заточение. Има й дъщеря, Анастасия, която се омъжва за Захари Стоянов. Нейни са думите „Четирима сина загубих – двамата не са живи, другите – полуживи. Но още четирима да имах, пак щях да ги накарам да носят българското знаме със златния лъв“.

Мара Бунева

Революционерка за времето си се явява и първата българска светска учителка Анастасия Димитрова . Дете на бедни родители, Анастасия е отгледана от майка си-прислужничка на врачанския епископ. Продължава образованието си в Калоферския девически манастир. Тук тя учи не само при калугерките, но и при учители като Ботьо Петков и Райно Попович. През 1839 г открива в родния си град Плевен първото девическо взаимно училище, което се е издържало от врачанския епископ Агапий. Девойките, които завършвали това училище, откривали впоследствие нови девически училища в други градове на страната. След като се омъжва Анастасия Димитрова напуска училището и преподава от дома си на други девойки Ученичките на Анастасия Димитрова са едни от най-дейните и будни за времето си жени в българското образование, които дават принос не само в развитието на обучението, но и на издигането на приноса на жената в обществото като цяло. Самата Анастасия Димитрова е била изключително религиозна, отива на поклонение в Йерусалим, където приема монаществото под името Анна и малко след това умира.



ImageLeftВсяка година през месец януари в Скопие се отбелязва годишнина от героичната смърт на Мара Бунева . Името й днес е символ на българщината в Скопие. Тя е само на 26 години, когато на 13 януари 1928 г извършва атентат срещу скопския юрист Велимир Прелич. Родена е през 1901 г в Тетово, тогава част от Османската империя, а днес град в Македония. Учи в Софийския университет и се омъжва за офицера от българската армия Иван Хранков. Братът на Мара Бунева я привлича в редовете на ВМРО. Революционната организация я избира да извърши убийството срещу Велимир Прелич. Той е известен с омразата си към българите в Македония. През 1927 год български студенти в Скопие са били подложени на жестоки изтезания – стягане на главите с менгеме, чупене на ръце и дори заравяни живи заради българското си самосъзнание. Мара Бунева го разстрелва в центъра на Скопие, на стария Камен мост на река Вардар. След това се самоубива, умира на следващия ден от раните си. Когато на местопрестъплението пристига сръбски офицер и пита защо е убила Прелич, Мара Бунева отговаря „Заради мъченията, които той извърши над моите братя българи. Защото обичам отечеството си.“ Атентатът е с голям отзвук в Европа. Започва открито да се говори за съдбата на българите под гръцка и сръбска власт. През 1941 г на мястото на самоубийството на Мара Бунева е поставена паметна плоча. 3 години по-късно плочата е разрушена от секретаря на Македонската комунистическа партия. През 2002 г български патриоти поставят нова плоча и извършват панахида в памет на Мара Бунева. Всяка година тази плоча е брутално чупена и премахвана от вандали в Скопие, и съответно, отново поставяна от български доброволци. През 2008 г в навечерието на честване на годишнина от смъртта на Мара Бунева Скопие осъмва с надпис, поставен до Българския културен център “ Смърт на българите и предателите на 13 януари“. Мара Бунева остава в историята като всеотдайна родолюбка, жертвала собствения си живот, за да запази честта на сънародниците си.



Макар имената на жените герои в нашата история да са по-малко от тези на мъжете, трябва да им отдаваме заслужена почит, уважение и признание. В онези далечни „мъжки“ времена, ролята на жената е била сведена основно в кухнята и край децата, което прави издигането им над битовите задължения още по-трудно и достойно за признателност.