Звучи абсурдно, че щастието може да крие някакви капани. Та нали всеки мечтае да е щастлив?! Но не става реч за спокойната хармония, когато ни радват топлите лъчи на слънцето, нито за факта, че всички, които обичаме, са здрави или просто ни предстои един приятен уикенд. А за онова еуфорично щастие, което като стихия те поглъща изцяло, без да оставя място за нищо друго. То е избухването на ендорфини в изключителни случаи – в състояние на лудо влюбване, получаване на нова работа, за която упорито сме се борили, случването на цял живот мечтано пътешествие, сдобиването с нещо отдавна и дълбинно лелеяно – дете, ново жилище, когато превземаме висок личен връх.

Ала монетата на щастието има и обратна страна – то ни прави в известна степен безчувствени, извън реалността, самодостатъчни и донякъде повърхностни.

Инертни? Да, носим се на крилете на нашата си еуфория и нищо наоколо не ни интересува истински и в дълбочина. Безчувствени? Ами ние сами произвеждаме толкова много емоция и плуваме изцяло в нея, че едва ли и да искаме, забелязваме мъката и страданието, които и доколкото са край нас. Не че не желаем или сме станали някакви зли коравосърдечни хора, но не ги виждаме, нямаме сетива, заслепени от светлината вътре в нас. Тук някой би опонирал, че щастливият човек иска целият свят да се чувства като него. Този човек е щедър, добър и това също е вярно. Той с лекота е способен на големи и безрезервни жестове. Стига изобщо да види, че има нещо друго извън него. Именно живеенето извън реалността, потъването в собствените му преживявания, го правят човек, погълнат от себе си и своето Щастие.

Това са обективни реалности, ала Животът е по-мъдър от всичко и слага нещата на местата. Първо еуфоричното щастие е все пак ограничено като времетраене и отстъпва място или на успокоеното възприятие за света като едно прекрасно място, или, да не дава господ, на своята противоположност – мъки и страдания. Но още по-отрезвяващо действа условно нареченият от мен закон за световното равновесие – и в най-прекрасните моменти има разни дребни нещица, които като земното притегляне те държат здраво към земята. Те глождат, напомнят непрестанно, че все пак светът е място, където противоположностите не спират да са в борба и единство. Хубавото на малките боцкащи неща е, че те ти дават усещането за реалността на твоето щастие, щом то се случва сред дребните проблеми и проблемчета на истинския живот. Нещо като прословутото „ощипи ме, за да разбера, че е истина“, където болката е знак за реалността на случващото се. Защото колкото и да си влюбен, трябва някак си да продължиш да ходиш на работа или на училище; колкото и да те радва новата работа, придружена с по-висока заплата, тя е идва с повече отговорности и ангажираност, често с нови ядове; ако си щастлив, че те приеха да учиш желаната специалност, идва неизвестното от първите изпити, ако е от дипломирането – предстои мъката при търсенето на първа работа; ако си щастлив от новородената рожба – то е съпроводено с умората и огромната отговорност за друго човешко същество… и така безкрай.

Капаните на щастието са негови неизменни атрибути. Дано да можем благосклонно да се сещаме за тях и бъдем снизходителни, когато някой край нас стане леко разсеян, не на себе си и е много над нещата от материалния свят. Това е неговият опит за летене. Той е щастлив. Безаварийното кацане е възможност за нови полети. Пистата на живота е винаги свободна.