Вървя по улицата. На отсрещния тротоар - момче и момиче на видима възраст в последните гимназиални класове. Момчето нещо говори и от време на време, в движение, шамаросва момичето зад врата. То мълчи и продължава да върви до него. Момчето е слабо, дори хилаво, не представлява никаква физическа заплаха. Гледката и досега не излиза от ума ми – пляскането зад врата и покорството на момичето. Не знам дали и доколко я болеше, но бе много, много унизително. Кой е по-виновен? Момчето? За него е ясно, че е от типа „стой по-далече от такива“. Убедена съм обаче, че много по-виновно е момичето, което позволява да му случва всичко това, независимо какво е направило. Никой не заслужава да бъде така унижаван.

Човек може да бъде притискан, тормозен, обиждан, могат да злоупотребяват с търпението му или с каквото и да е, толкова, колкото той сам позволи. Ние чертаем границите за всичко, което се случва с нас. Няма как някой да те лиши от достойнство, ако ти не си го допуснал. Дори и да се случи, човекът, който държи на себе си реагира – с думи, с действия. Отива си, напуска мястото и обкръжението, прави нещо, но не стои безропотно. Ако се цениш и не позволяваш да те унижават, това няма да ти случи. Защото дори и да не става дума за директно физическо насилие, хората са така устроени, че пробват – дали до безкрай ще вършиш услуги, без нищо в замяна; дали ще дадеш дребен заем, който ще бъде забравен; дали ще пожертваш личното си време, за да поемеш работа на колегата – не веднъж и дваж; дали мъжът до теб ще ти се развика, а ти няма да реагираш, ще премълчиш и това от тук нататък това ще се приема за нещо нормално, макар и да е недопустимо при разменени роли…

И все пак, връщайки се към ситуацията, на която станах неволен свидетел, не спирам да си мисля – кое може да накара едно съвсем младо момиче, по никакъв начин независещо от онзи младеж, да търпи шамарите? Защото при домашното насилие над по-зрели жени обичайните оправдания са: това е нормално да се случва; срамуват се и не споделят; някои смятат, че сами са си виновни. Други са неуверени и предпочитат да останат в лошото настояще пред неясното бъдеще. Кахърят се какво ще кажат хората. Търпят заради децата, заради близките. Нямат подкрепа от семейството. Финансовата зависимост ги прави безволеви.

Оказва се, че и сред 16-годишните част от изброените причини са на лице. Ако девойката е флиртувала с друго момче, може да смята, че си е заслужила шамарите. Макар че подобни ситуации се решават по съвсем друг начин. Ако расте в семейство, където подобни ступвания са ежедневие, може би момичето не гледа така драматично на ситуацията, както аз, страничният наблюдател. Възможни са и други мотиви, типични за тийнеджърската възраст. Може момчето да разполага с повече пари от останалите си връстници, сигурно минава за много престижно да си тъкмо негово гадже и девойчето не иска да изпусне този имидж. За нея е важно, че й завиждат в училище, пък другото – няма значение. Или пък тя смята, че е много по-зле да си изобщо без приятел, отколкото с гадже-побойник. В нейните очи другите са смотани, щом никой не ги е харесал. Възможно е да намира такова поведение за мъжкарско – той не й се лигави насреща със сантиментални обяснения, а взима нещата в свои ръце, раздава шамари, почти истински мъж е. Каквото да се върти в главата на едно такова девойче, едно е сигурно – расте и крепне поредната жертва на домашно насилие, щом не й минава през ума, че на човек му случва онова, което той сам позволява.

Във всеки случай, колкото повече бъде осмисляна необходимостта да се самоуважаваме, потребността сами да се обичаме и ценим, дори да не променим света в по-добра посока, ще променим собствената си участ. Ще изберем участта да сме хора с достойнство.