Преди години прочетох романа на Ъруин Шоу „Хляб по водите“ и там – знаменателното библейско послание: „Пущай хляба си по водите, защото след много дни пак ще го намериш“. То стана за мен синоним на безпричинната доброта. Нейният красив и дълбок смисъл е именно в това - правиш добро, без да очакваш нищо насреща. То отплува в неизвестното, но по извечния морален закон, че всичко рано или късно се връща, и сторената добрина някой ден ще те намери. Или може би ни се иска да е така.

Харесва ми изразът „безпричинна доброта“ – сторена ей тъй от нищото и за нищо, без каквито и да са подсъзнателни сметки. Макар че, не рядко и в уж най-безкористната ни постъпка има мъничко егоизъм. Или надежда да получим „отплата“. Помагаме на падналия на улицата човек, но дълбоко в нас проблясва мисъл – дано да има кой да помогне и на мен, ако изпадна някога в подобна ситуация. Навремето, когато всеки син ставаше войник, често родители вземаха на стоп непознати войничета и си признаваха чистосърдечно – дано и моето дете, когато е на път, да получи такава помощ от непознат.

В най-чистия си вид безпричинната доброта е плясък от крилата на оня паднал ангел, но все пак ангел, който живее във всеки от нас. Банална истина е, че ние хората в повечето случаи не сме нито грешници, нито светци. Доброто и злото съжителстват у нас къде по-мирно, къде по-драматично и ту едното, ту другото взема превес.

Тъжно е, че добрият човек обикновено минава за глупав или слаб. Той е уязвим. Хитреци и измамници злоупотребяват с добротата му и дори са перверзно горди от това. Вярно е и обратното - често слабохарактерността минава за доброта. А истински доброто изисква и смелост – то е действие срещу общоприетото еснафско поведение, което е най-често на принципа „don't disturb“ /англ. не ме безпокойте/, „не ми разваляйте мъничкия личен рахат“.

Безпричинната доброта е порив, вдъхновение. Тя е помощ, непоискана и непредизвикана. Постъпваш така, защото ти се иска, така го чувстваш. Тя е усмивката сред и въпреки множеството смръщените лица. Тя е в дребни, ежедневни малки добри постъпки към човек, когото виждаш за пръв път и никога повече няма да срещнеш – да го упътиш; да преведеш безпомощен през кръстовището-лудница; да пропуснеш на опашката бързащия, когато ти не търчиш за никъде; да погалиш дете; да се затичаш след непознат, забравил нещо свое на пейката; дори да купиш закуска на омърляния бездомник. Всъщност, като изтупаме рекламния и най-вече модния прах от т. нар. „висящи кафета“ и прочие „висящи“ материални блага – ето, те са добър пример за безпричинна доброта.

Наградата е в тихата и светла радост, която остава вътре в теб. И толкоз. Хлябът е пуснат по водата. Тя го отнася там, където имат нужда . Светът е станал малко по-уютно и човечно място. Уж само за миг, а всъщност за много такива мигове, в които други непознати там някъде са пуснали хляба и той се е понесъл накъдето трябва.