Ако беше някъде назад във времето, днес щеше да е празник. С много усмивки, веселба и щастие. На една ниска холова масичка, в един блок, на края на града, вероятно щеше да има шпек салам, кашкавал, печено пиле, щяха да са извадени чашките от махагоновата секция. Днес баба Иванка има рожден ден.

От няколко години боледува на легло. Трябва да задраскам боледува и да напиша "си отива". По-точно е.
Умът й е заключен в лабиринт на миналото и настоящето. Там някъде среща майка си, не помни понякога дъщерите си, пита за Мартинчето или какво съм сготвила. Душата й криволичи по начупените кости, синините и раните от сриването на немощното й тяло, получило искрата на отминал спомен.

Обадих й се... да й честитя. Нахлуха спомени, живи... замириса ми на печени филийки - никога не изхвърляше хляб! После пък помахваше от малката тераса - така я помня... И пикници в гората. В гората. Стотици разходки до чешмите за вода. Не само пиеше, но и готвеше с вода от тези извори. Малки бели пухкави пантофки - мои, за мен, само, каза ми, че винаги, когато дойда ще ме чакат. Бабо... отдавна крачето ми е два пъти по-голямо. Или пък за Русалиите и обредите. Сушените сини сливи с костилка в книжна хартия. Във втория шкаф. Над него лукчета. Лютиви! Направо ми се препушва цигара от всички мисли... За първи път запалих пред нея. Тя не ме кореше. Само ми казваше, че не е хубаво и трябва да опитам да махна този навик. Искам да й кажа, че не пуша. Искам да ме разбере.

Честит рожден ден, бабо. Как си? Душата ми се стегна от едва прошепнатото "добре съм". Какво ли очаквам. Глупаво момиче. Аз уж вече съм голяма. Но аз наистина искам да знам как е. Наистина... Бабо...

Някак си винаги е била тиха, но там зад ъгълчето на кухненския шкаф или малкото фотьолче, днес нейн последен пристан, виждах огънчето в очите й. И само да се ядосаше! Тази тиха жена пламваше като да излееш масло в огин. И така бърже и притихваше. Възпитание.

Говореше рядко за себе си, за дядо. А когато й кажех, че помня как мием на чешмата вкусните ягоди, които гледаше дядо, бузите й се изчервяваха, сякаш не за ягоди, а за напиване на менци говоря.

Когато научих за смъртта на двете й деца, преди раждането на майка ми, даже не можех да осъзная какво означава това. А сега не мога още повече. Това е свръхсила.

Тази /не/обикновена жена е моята баба.

"- Бабо, обичам те, целувам те и те прегръщам много силно!
- И аз..." - а после тишината ме потапя в най-съкровената тъга. И любов.


Защо ви разказвам всичко това ли? Защото вярвам, че всяка изречена дума е като малка светулчица по пътечката на човешката душа. А баба... баба заслужава да получи, това което е дала. Светлина.